Още същата вечер Пешо отнесе ключа на човека с белите дрехи. Той отиде сам — Коста и Веселин останаха да го чакат на улицата. За втори път през този ден той се изправи пред кафявата врата с широка медна плочка. Когато посегна към звънеца и натисна копчето, Пешо усети как сърцето му започна усилено да бие. Не, това не беше никак хубаво, трябва на всяка цена да изглежда пред човека с белите дрехи колкото се може по-спокоен, сякаш нищо особено не се е случило.
В антрето се чу ясен и отсечен звън, после настана тишина. Пешо зачака, внимателно заслуша дали отвътре ще се чуят някакви стъпки. Измина минута, две, но вътре бе все така тихо — никъде не щракна врата, не се чу да ходи никакъв човек. Тъкмо Пешо реши да звъни втори път и той инстинктивно усети, че през малката кръгла шпионка внимателно го дебне око на невидим човек. Още няколко секунди, после вратата безшумно се отвори, на прага застана високата и слаба госпожа Тороманова, облечена тоя път в дълъг до земята червен кадифен пеньоар. Лицето и изглеждаше неприветливо, също така неприветливо прозвуча малко сипкавият й глас.
— Какво има, момченце?
— Може ли да видя господин Тороманов — попита учтиво Пешо.
— За какво ти е? — каза жената и в гласа и се мярна учудване.
Едва сега Пешо забеляза, че в ръката си госпожа Тороманова държи запалена цигара.
— Става дума за един ключ — все така вежливо добави момчето.
Пешо ясно забеляза колко много се смути жената от неочаквания му отговор. Тя трепна, очите и в миг се присвиха, после отново широко се отвориха.
— Какъв ключ? — попита тя с променен глас.
— Господин Тороманов си е загубил включа! — почти с удоволствие отвърна Пешо.
— Глупости, никакъв ключ не е загубил! — нервно възкликна жената.
— Искам да кажа — той по погрешка го е сменил с моя.
Внезапно лампите на стълбището угаснаха — те бяха с автоматичен прекъсвач. Пешо усети как край него мина червеният пеньоар, лъхна го силен неприятен парфюм.
После лампите отново светнаха.
— Почакай малко! — каза вече успокоена жената и изчезна бързо в апартамента.
След малко на прага се показа Тороманов. Както Пешо сам очакваше, по цялото му лице се бе разляла любезна, почти угодническа усмивка.
— Ти ли си, Малкият? — попита той ласкаво. — Та какво, казваш, станало?
— Нали, помните, господин Тороманов, че аз ви върнах снощи загубения ключ…
— Помня, мойто момче, как да не помня!
— Добре, ама е станала грешка… Аз съм ви дал моя ключ, пък съм задържал вашия.
Тъй ли? — трепна Тороманов. — Гледай ти работа! А къде е моят ключ?
Пешо го извади от джоба си и вежливо показа. Както първия път, стори му се, че човекът с белите дрехи просто алчно го грабна от ръцете му, широкото му пълно лице потъмня от приток на кръв.
— Браво! Много ти благодаря! — каза той с не—престорена благодарност.
— А ще ми върнете ли сега моя? — попита Пешо.
— Разбира се! — възкликна Тороманов. — Ей сегичка.
Тороманов с неочаквана за пълнотата му пъргави—на изчезна в апартамента и след малко се върна с ключа и някаква книжка кесийка в ръцете.
— Това са бонбони! — каза той добродушно и бързо ги пъхна в ръцете му. — Да се почерпиш! Добрите и съзнателни момчета трябва да получават награда за усърдието си!
Пешо взе бонбоните, смутено измънка някаква благодарност.
— А откъде разбра, че живея тука? — попита Тороманов е невинен глас.
— Видях ви, като влязохте в кооперацията.
— Ама пък и аз, без да искам, те подведох… А в същност бях на гости в съседната кооперация, там тяхното момиченце хвърли ключа… А как ми научи името?
— Разпитах хората — отвърна Пешо. — Те ми казаха.
— Тъй, тъй… Браво, умно момче!… — измънка Тороманов.
С това завърши и разговорът. Тороманов бащински шляпна момчето по слабичкото вратле, намигна му и влезе в апартамента. Пешо заслиза по стълбите замислен.
Човекът с белите дрехи се бе държал толкова естествено, отговорите му бяха така разумни и убедителни, че Пешо наистина се почувствува разтревожен.
Долу на улицата го чакаха приятелите му. Като зърна любопитните им очи, Пешо още повече се намръщи. Няма що — трябва да им разкажа цялата истина! Той не изпусна нито една дори най-малка подробност и накрая горчиво заключи:
— Казах ли ви аз да не обаждаме нищо на милицията! Сега хората просто щяха да ни се изсмеят!
Коста и Веселин подтиснато мълчаха. Пръв се опита да разведри настроението Веселин.