— Каквото и да приказваш — измърмори той, — едно нещо си остава непроменено — ключът не е от неговата квартира!
— Е, какво от това?
— Как какво! Та това според теб не е ли съмнително. Вместо да ти каже истината, той отново те е излъгал! Тоя човек на всяка крачка те лъже, а ти си готов да му вярваш!
Лицата на Пешо и Коста се разведриха.
— Най-добре е — подхвана обнадежден Коста — отново да му проверим всички лъжи! Нали уж бил в нашата кооперация, та там някакво момиченце му хвърлило ключа! Добре, аз вчера ви казах, че в кооперацията живеят три момиченца — Павлина, Зорето и Верка… Можем да ги разпитаме идвал ли е при тях Тороманов, вярно ли е, че са му хвърлили ключа…
Тая мисъл им хареса, тримата веднага се заловиха за нея. Пръв обаче изказа съмнение в сполуката Пешо.
— И трите момиченца са много малки! — подхвърли той. — Как ще ги разпитаме? Те само ще се пулят и ще се плашат от нас! Нищо няма да излезе — от цялата работа!
— Не! Ще излезе! — възрази оживено Веселин. — Ще накараме Юлия да ги разпита! И тя е момиче, ще знае как да ги подхване!
Другите двама колебливо се спогледнаха.
— По-хубаво да не мешаме Юлия в тия работи! — поклати глава Коста. — Вместо полза, току—виж, че направила някоя беля!
— Ние я приехме, тя ни даде честна пионерска дума! — упорствуваше Веселин. — Защо да не ни помогне?
— А коя е тая Верка? — досети се Пешо. — Да не е на Бебо сестричката?
— Тя е — кимна Коста.
— Тогава да разпитаме Бебо?
— Не може, Бебо нали беше с нас в двора! Трябва да питаме самото момиченце! Казвам ви — най-добре Юлия ще свърши тая работа!
Пръв отстъпи и се съгласи Пешо… Щом взеха решението, тримата приятели бързо се отправиха към дома, в който живееше Юлия. Прозорецът на партерния етаж както винаги бе отворен, но Юлия никаква не се виждаше. Момчетата се повъртяха отдолу, почакаха, после тихо но настойчиво подсвирнаха.
Още при второто подсвирване на прозореца се появи къдравата главичка на момиченцето. Щом видя тримата приятели, лицето и светна от удоволиствие, тя радостно се надвеси над перваза.
— Слушай, Юли, слез долу! — пошепна заговорнически Веселин.
— Сега ли? — Сега…
— Ама татко е тука — каза почти уплашено Юлия и безпомощно се взря в момчетата.
— Какво като е тука. — Ти ще слезеш за малко… — Ще ми се кара после!
Коста презрително помръдна сухите си рамене.
— Аз нали ти казах да не се залавяш с момичета! — обади се той недоволно.
Това беше напълно достатъчно, за да разбие всичките колебания у момиченцето. То стрелна ядовито с поглед внезапния неприятел, огледа бързо като мишле стаята и тихо пошушна:
— Ей сега идвам! Почакайте!
Действително след няколко минути тя вече беше при тях, горда и радостна, че се намира в такава важна компания, щастлива, че са я потърсили. Строгият баща беше бързо забравен, очичките и просто блещукаха в мрака.
— Казвайте! — избърбори тя, задавена от любопитство и нетърпение.
— Слушай! — започна строго Пешо, — Възлагаме ти важна задача! Ще я приемеш ли?
— Ще я приема! — възкликна възхитено Юлия. Тогава и тримата почти в един глас започнаха да и обясняват какво трябва да направи.
ЮЛИЯ ПОПАДА НА СЛЕДА
Всяка сутрин към десет часа в кооперацията на Коста идваше стара немкиня с бастунче, която децата наричаха танти Клара. Без да се качва по етажите, тя звънеше отдолу и скоро на тротоара се изсипваха цял куп оживени, весело чуруликащи деца. Срещу малко възнаграждение танти Клара ги водеше всеки ден на разходка в големия градски парк, където ги учеше на различни игри и на немски език. Децата — момченца и момиченца — бяха малки, предимно в до училищна възраст, но тая сутрин с тях като никога излезе и Юлия.
Както бе обещала, тя изпълняваше възложената задача, макар сега тая задача да и се струваше далече не така увлекателна и интересна както предната, вечер.
Скоро децата потеглиха с весели крясъци към парка. Танти Клара добре командуваше своята детска армия. Когато трябваше да пресекат някоя улица, всички спираха, старата немкиня оглеждаше внимателно улицата със своите воденистосини късогледи очи, вдигаше тънкото си бастунче и важно произнасяше:
— Напред!
Децата хукваха, като крещяха и се препъваха едно друго.
На опашката на детската процесия неловко и малко намръщено се движеше Юлия. Ох, дано не я срещнат приятелки от училището! Какво ли ще си помислят — тръгнала Юлия да си играе с децата на жмичка! Голямо момиче, пък да играе с деца! Просто срамота! Само едно нещо и поправяше настроението — групата бяха и трите момиченца, които и трябваха — Павлина, Зорка и Верка. Най-малката бе Павлина — с къса рокличка, под която висеше дънцето на белите и гащички, черноока, пъргава, шумна, а най-голямата Верка — слабичко, замислено момиченце с остри раменца и очила. Средната — Зорето — бе най-нещастна от трите, макар добродушно и усмихнато да приемаше нещастието си. Тя бе много дебела, розовите и бузи просто се пукаха от пълнота, всичките и рокли изглеждаха тесни, децата непрекъснато се въртяха около нея, щипеха я по голите крака, викаха и Шишко и Бочка, но Зорето търпеливо понасяше всичко, от розовите и устенца не слизаше добрата и усмивка.