— Не парцалена. Истинска…
Павлина набръчи малкото си чипо носле.
— Хвърлих ключа на човека! — каза тя с въздишка.
— На кой човек?
— На тоя дето… му хвърлих ключа.
— А той с какви дрехи беше облечен?
— С дрехи…
— С дрехи но какви?
— С истински дрехи! — отвърна с досада Павлина. — А куклата има ли очи?
— Има да. Да не беше облечен с бели дрехи?
— С бели дрехи — кимна отчаяно Павлина.
— Един такъв дебел?
— Ами, дебел, дебел!
— А ти къде му хвърли ключа?
— В боклука му хвърлих ключа!
— Как така в боклука! — отчаяно въздъхна Юлия.
— В кофата за боклук…
— Видиш ли, че пак лъжеш! Ти си му изхвърлила ключа през прозореца. Нали така…
— Така — вече унило потвърди Павлина. — А ти кога ще ми дадеш куклата?
— Лъже! — обади се троснато Верка. — Като циганка лъже заради тая кукла!
— Брееей!
— Ако искаш да знаеш, всичките — Ваши прозорци гледат все към улицата! Как ще хвърлиш тогава ключа в задното дворче?
Павлина безпомощно замига.
— Та аз му хвърлих ключа на улицата…
Юлия с мълчалив укор се вгледа в малката измамница.
— Слушай, Павлинче, ако ми кажеш самата истина, ще ти дам куклата! Мене защо ми е — добави тя с горчивина, — Аз съм вече голяма! Ако си хвърлила ключа, ще ти дам куклата и ако не си го хвърлила, пак ще ти дам куклата! Ти само кажи истината!
— Не съм, ма како Юли — отвърна искрено момиченцето. — Не съм му хвърлила ключа!
— И не си го виждала?
— Не съм…
Юлия дълбоко въздъхна.
— Слушай, Зоре, да не би ти да си хвърлила тоя ключ?
Зорето дори се опули от учудване, — Кой, аааз да хвърля ключа? — изви тя драматично тънкото си гласче.
— Ти ами! Чунки не си малко луда! Кажи си, кажи си правичката.
Зорето дълбоко се замисли.
— А ти друга кукла имаш ли? — попита тя и тъмните маслинки на очите и сякаш блеснаха.
Юлия имаше и друга кукла, но и се видя вече прекалено да пожертвува и нея.
— Аз ще те закълна, пък ти само посмей да не кажеш истината! — закани се тя със сериозно изражение.
— Как ще ме закълнеш?
— Ей сега ще видиш!
Юлия плюна в шепата си и погледна под вежди момиченцето.
— Ако Зорето ме излъже, очите и да се пръснат като тая плюнка на четири!
Тя удари отгоре с ръба на дланта, плюнката се разлетя на всички страни.
Грозното заклинание беше изречено. Трите момиченца ококорено гледаха към Юлия, личицата им бяха кажи-речи уплашени. Кажи сега истината хвърляла ли си един ключ през прозореца, или не си хвърляла!
— Не съм! — едва избърбори Зорето.
— Ами идвал ли е у вас един дебел човек с бели дрехи?
— Не е идвал!
Верка, която досега мълчеше, внезапно се обади:
— Ама, како Юли, у нас идва такъв човек!
— Сериозно? — трепна Юлия. — Преди колко дена?
— Предии… пет-шест дена!
Юлия втренчено погледна момиченцето.
— Не беше ли преди два дена?
— Не, не, преди пет-шест дена! Дойде при татко, поседя много малко и си отиде!
— А ти хвърли ли му ключа?
— Не съм хвърляла нищо! — обиди се Верка. Аз не съм и седяла при тях!
Юлия сама разбираше — тихото, послушно момиченце не бе от тия, които ще направят някоя пакост. Все пак тя подробно го разпита. Външното описание на човека съвсем съвпадаше с онова описание което и бяха дали Пешо и Веселин. Времето също съвпадаше — бе дошъл на гости у Веркини привечер. Само денят не съвпадаше и разбира се, Верка не бе хвърляла ключа. Като завърши невинния разпит, Юлия отново започна играта, но вече не и се играеше, нещо я теглеше с чудна сила обратно към града. Така или иначе тя бе страшно горда, че толкова успешно бе завършила първата задача, която и бяха възложили. Юлия едва дочака края на разходката. Към обед групата деца начело с танти Клара потегли обратно. Юлия избърза напред и както очакваше, намери своите приятели в скривалището между шубраците на градинката. Щом трите момчета видяха Юлия, те скочиха на крака и любопитно впериха очи в нея.
— Е, какво излезе? — попита нетърпеливо Пешо. Научи ли нещо?
— Научих — отвърна важно Юлия.
Но тя не бързаше да разкаже какво е научила. За пръв път и се случваше да бъде център на внимание за такива големи момчета, да им бъде необходима за нещо и сега и се искаше да продължи колкото се може по-дълго време това удоволствие. Юлия бавно се разположи на тревата и се загледа замислено някъде над главите на момчетата.
Е, какво, няма ли да приказваш? — стресна я с нетърпеливия си глас Веселин.
Тогава Юлия внимателно и бавно им разказа всичко, каквото бе научила от трите момиченца. По напрегнатите лица на своите приятели тя разбираше, че следят с интерес нейния разказ и дори че се удивяват на ловкостта, с която бе изтръгнала сведенията.