— Къде пропадна! — възкликна Веселин. — Здравата се уплашихме за тебе!
Юлия небрежно махна ръка, сякаш последното приключение беше за нея дребна и обикновена работа, за която не заслужава да се говори. Отведоха я бързо в градинката. Там бяха останали още четири момчета, между които Коста, който радостно подскочи, като я видя.
Юлия най-подробно разказа за всичко, което и се беше случило, като не пропусна нищо освен, разбира се, своите страхове. Колкото повече разказваше, с толкова по-голямо учудване и възхищение я гледаха нейните приятели. Когато най-после завърши, Пешо за пръв път искрено и от сърце я похвали:
— Браво, Юлия! Ти първа между всички се отличи.
— Нали направихте много хубаво, дето ме взехте! — радостно и малко нескромно запита Юлия.
— Да, разбира се — съгласиха се всички. Започнаха да говорят за последните случки и Веселин пръв изказа предположението:
— Май че Юлия е попаднала на вярна следа! На това ми мирише.
— Ще видим! — отвърна Пешо.
— То само се вижда — продължи Веселин. — Не е ли всичко това много чудно? Тороманов купува една камара романи, но не ги чете сам, а ги отнася на някакъв си зъболекар. Защо? Нима зъболекарят не може сам да си ги купи? Надали има такъв зъболекар на света, който да иска да му плащат не с пари, а с романи.
Всички се засмяха.
— Може и да има — обади се Чарли. — На кучешки зъб взима по роман, на кътник по два…
— Може някой да каже — занесъл му ги е за четене — продължи Веселин. — Тая работа не е за вярване. Та кой купува цял куп романи, за да услужи на друг? Тъкмо пък Тороманов…
— Ами ключа? — попита Пешо. — За зъболекаря не е нужен никакъв ключ. Аз съм сигурен, че цялата тая тайнствена история е свързана с ключа.
Момчетата замълчаха.
— Ако разберем защо Тороманов ходи при зъболекаря, може би ще разберем нещо и за ключа — каза Веселин. — Не бива да изпускаме тая следа…
След дълги умувания измислиха нещо разумно да проверят какъв е тоя зъболекар. Някое от момчетата, което имаше развален зъб, трябваше да го прежали в полза на общото дело. То ще отиде за пломба или за нещо друго, пък ще разгледа цялата обстановка, ще види какъв е и самият зъболекар.
— А най-хубаво е да отиде след Тороманов — забеляза Пешо. — Тогава може и да чуе някоя дума, да разбере нещо…
Планът беше добър, но изведнъж засече: оказа се, че няма нито едно момче с развалени зъби.
— Не може да бъде! — разсърди се Пешо. — Всички лъжете!
Стана нужда сам той лично да им прегледа зъбите. Още първият от прегледаните, Бебо Апостолов, се оказа с развален зъб.
— Срамота! — каза сърдито Пешо. — Вижда се колко сте готови за делото!
— Ама дупчицата му е съвсем малка — каза поруменял Бебо. — Това просто не е дупчица!
Когато тръгнаха да си ходят, Коста изведнъж забеляза обеленото коляно на Юлия и учудено попита:
— Това пък какво е? Да не си паднала от трамвая?
Юлия засрамено разказа за подвизите на червенокосия хулиган. Момчетата почервеняха от възмущение, очите им гневно засвяткаха.
— Това… това не е човек! — заекна от яд Веселин. — Такъв да го пребиеш от бой!
— Ще му платим, не бойте се! — обади се мрачно Пешо. — Ще го направя на баница.
Въпреки протестите на Юлия веднага бе взето решение хулиганът да бъде жестоко наказан. Как ще стане това още никой не знаеше, но всички чувствуваха, че наказанието ще бъде безмилостно. Момчетата се разотидоха с гневни сърца и тоя гняв нямаше да се размине до отмъщението.
БАЩАТА СЕ УСМИХВА
Привечер цялата компания потегли за чуждия квартал. С тях, разбира се, беше и Юлия, която трябваше да им покаже побойника. Когато пристигнаха към дома на зъболекаря, видяха, че улицата е почти празна само няколко малки деца играеха по тротоара на дама. Нямаше какво да се прави — трябваше да чакат. Изтече цял час, много момчета минаха по улицата, но побойникът не се явяваше. Отлитна още един час, започна да се здрачава. Пръв от цялата компания загуби търпение да чака Бебо Апостолов.
Така може да стоим и до утре — въздъхна той, — По-добре е да си отидем, пък утре пак ще дойдем…
— Не може, ще чакаме — каза упорито Леша.
— Ако искаш толкова да знаеш — подхвана отново Бебо — никак не е правилно да се бием…