Пешо го погледна недоволно. — Защо да не е правилно?
— Защото сме пионери… Никак не е правилно пионери да се бият по улицата, за всичко си има ред…
— А според тебе, ако нападнат България, пак ли няма да се бием?
— Това е друго — каза с досада Бебо.
— И това е друго!
— Ти мълчи, ще чакаме! — намеси се Веселин и спорът беше набързо решен.
Червенокосият пристигна отнякъде, когато се беше вече съвсем стъмнило. Юлия веднага го позна, но първата и мисъл беше да скрие това от приятелите си. Макар сутринта да беше много ядосана, вече никак не и се искаше да се бият, чудеше се как да се измъкне от неприятната история. За съжаление червенокосият имаше твърде очебиещ изглед и щом го зърнаха, момчетата веднага се наежиха.
— Тоя ли е?
— Не знам, май че е тоя — каза Юлия без желание.
— Не може да не знаеш — отвърна сурово Пешо. — Ти искаш да го скриеш…
— Ясно, че е том — каза хладнокръвно Веселин в бавно стана от мястото си.
— Оставете го на мене! — заповяда Пешо. — Вие само го пазете да не избяга!
След малко червенокосият се видя внезапни заграден от няколко страни. Пешо излезе пред другите и като кимна с глава към Юлия, враждебно понита: — Познаваш ли това момиче?
Червенокосият го погледна с края на окото и веднага разбра каква е работата.
— Не съм я и виждал — отвърна той нахално.
— Не е вярно! — възкликна Юлия обидено.
Схватката трая едва ли не само няколко мига. Макар червенокосият да бе висок и як, Пешо го събори с няколко удара на земята и здраво седна на гърдите му. Побойникът хриптеше, мъчеше се да хапе, но Пешо го удари още няколко пъти и той внезапно утихна. Луничавото му лице сега изразяваше само страх и безпомощност.
— Признаваш ли се за победен? — попита запъхтян Пешо.
— Признавам се — веднага и с готовност отвърна побойникът.
Това разгневи момчето.
— Ще биеш ли друг път малки момичета?
— Няма да бия.
— Остави я тая гадина! — забеляза отвратен Веселин. — С него не може и да се приказва!
Няколко кварталски момчета се появиха на улицата, но гледаха отстрани, не проявяваха никакво желание да приближат. Побойникът бе освободен. Той бавно стана, като търкаше набитите си места.
— Ако още веднъж закачиш момичета, ще ти избия до един кривите зъби! — каза все още разгневен Пешо.
Червенокосият нищо не отвърна. И тук се случи нещо съвсем неочаквано — докато момчетата се готвеха да си вървят, червенокосият внезапно замахна и с все сила удари Пешо по окото. В следния миг той като стрела побягна по улицата и хлътна в някакъв вход. Момчетата се затичаха след него, но беше вече късно.
— Гледай какъв подлец! — удиви се Чарли.
Към групата несмело приближиха кварталските момчета, които досега стояха настрана. Едно от тях, с момичешки бретон и очила, първо се обади:
— Да бяхте го набила тоя мръсник и за нас! Цялата улица е писнала от него!
— Ами вие защо не го набиете?
— На нас не ни дават да се бием — каза тъжно очилатият.
— Е, щом не ви дават, тогава яжте сами боя обади се Чарли. Поне да яде човек бой не е забранено!
След половин час момчетата бяха в градинката. Коста и Монката докладваха, че Тороманов излизал за дребни покупки и след това се прибрал у дома си. Изобщо нищо особено или подозрително не беше се случило. Веселин разпредели постовете за другия ден и всички бързо се запътиха към домовете си, защото вече бе станало доста късно.
— Ти остани! — обърна се Пешо към Бебо. Момчето го погледна учудено, но остана. Освен Пешо, тук бе и Веселин; той дочу, че двамата нещо бързо и неразбрано си пошушнаха.
— Преди няколко дена Тороманов е бил у вас! — започна Пешо. — Ти знаеш ли за това?
Бебо ги погледна смаян.
— А вие откъде знаете?
— Ние всичко знаем — каза троснато Пешо. — Ти отговаряй, каквото те питат!
Бебо се замисли, тънкото му лице се опъна.
— Беше в къщи, но тогава не обърнах внимание…
— Не разбра ли защо е идвал?
— Не можах да разбера — поклати—къдравата си глава Бебо. — Чух само, че татко каза на мама: „Виж го какъв нахалник!“. И нещо друго казаха, но нищо не мога да си спомня.
— Щом Тороманов е идвал при баща ти, значи се познават — каза Пешо.
— Сигурно се познават…
— Тогава ти се възлага важна задача — да разбереш от баща ти какъв човек е Тороманов, какъв е бил някога и изобщо всичко за него. Ясно ли е?
Но изглежда, че не беше съвсем ясно.
— Как, направо ли да го запитам?
Защо пък направо? — усмихна се Веселин. — По-добре накриво, със заобикалки. Ако го запиташ направо, и той направо ще те запита — какво толкова те интересува тоя въпрос?