— Трябва да решим какво да правим! — заключи Веселин, малко раздразнен от невъзмутимото държание на приятеля си. — Работата вече не може да остане тъй!
— Пешо не отговори. Напразно Веселин бе мислил, че той спокойно и дори малко хладно бе изслушал заплетения им разказ и още по-заплетените им обяснения за това, което очакваха да се случи. Докато момчетата приказваха, лицето на Пешо ставаше все повече и повече непроницаемо, но зад тая външна маска у него бушуваше цяла буря от чувства. Идва ли краят на тяхното голямо приключение? Ще трябва ли утре да предадат всичко в чужди ръце? При самата мисъл за това кръвта изстиваше в жилите му, но той ясно разбираше, че момчетата са прави. Работата бе почнала да надхвърля техните сили — не, не техните сили, техните възможности да я контролират — и отсега нататък всяко невнимание можеше да завърши с крайно лоши последици. Да се откажат? Да предадат всичко на милицията? Пешо здраво стисна устни. Това, което досега бяха направили, никак не беше малко, то дори беше същественото! Именно те бяха открили престъпника, те бяха намерили гнездата му, те бяха разгадали намеренията му. Можеха ли да направят нещо повече? Безспорно можеха! Преди всичко — коя е тая тайнствена врата, която се отваря с подхвърления ключ на Тороманов? Поне това да откриеха, пък после нека милицията завърши останалото.
— Ти чуваш ли какво казах? — обади са недоволно Веселин.
Пешо вдигна глава.
— Чувам много добре — отвърна той малко сухо.
— Е, и какво мислиш?
Пешо обърна тъмните си очи към Чарли.
— Кога Тороманова ще вземе новите си рокли от майка ти? попита той сдържано.
— Идущата сряда!
— Тъй — значи след шест дена! Тогава защо са тия паники? Още никой не ни е опрял нож до гърдите!
— Не е точно така!
— Напротив, точно така е! Има две възможности: или това, което казвате, е вярно, или не е вярно. Ако е вярно, Тороманови нищо няма да предприемат, докато не са готови или поне докато Тороманова не си вземе поръчаните рокли. Това вярно ли е?
— Вярно е — каза Веселин.
— А ако това, което говорите, излезе само празни предположения, тогава няма защо да се паникьосваме и да си променяме старите решения. Аз ви предлагам следното: в тоя ден, в който Тороманова си вземе роклите, ние ще отидем в милицията и всичко ще разкажем… Така добре ли е?
Веселин и Чарли бързо и радостно се спогледаха.
— Как да не е добре! — каза Чарли и стана възбуден от мястото си. — Това е по-хубаво от халва на конец!
След тежкия разговор тримата по момчешки весело и широко се усмихнаха, сякаш някаква канара се бе откъртила от гърдите им.
ИЗЧЕЗНАЛ…
През следните няколко дена се случиха две дребни на глед събития, които здраво стреснаха момчетата.
Една сутрин в малката квартална градина се бяха събрали освен дежурните наблюдатели и неколцина доброволни помощници в очакване на сутрешното излизане на Тороманов. Към осем часа от кооперацията на Тороманов излезе висока слаба жена с тъмни очила, на която първоначално никой не обърна внимание. И изведнъж Чарли, на който се стори, че във фигурата и има нещо познато, изненадано възкликна.
— Ами че това е Тороманова!
В първия миг никой не се досети защо не я бяха познали изведнъж. Едва като се загледаха в нея, те разбраха поразени: косата! Тороманова беше боядисала русата си довчера коса в най-обикновен кестеняв цвят, който, макар да нямаше естествения си блясък, неузнаваемо бе променил вида и. Като се вгледаха добре, момчетата разбраха, че косата освен това е била намалена и подстригана, по веждите и клепачите не личеше изкуствената чернилка, устните бяха съвсем слабо начервени. Изобщо видът и бе станал значително по-скромен и човешки, не правеше това очебиещо и отблъскващо впечатление както до вчерашния ден.
— Видите ли? — възкликна тържествуващо Чарли. — Аз какво ви казах?
— Интересно кога е успяла тъй да се промени!
— Снощи — измърмори тихо Веселин — ние рано вдигнахме поста, не я дочакахме да се върне…
Тороманова скоро зави на близкия ъгъл, улицата обезлюдя.
— Сменила си е дори обувките — каза Чарли, — Сега носи обувки с ниски токове…
— Готвят се за нещо! — заключи Пешо, като оглеждаше сдържано цялата компания. — Трябва всички да бъдем нащрек, да си отваряме очите на четири!