Момчетата бавно отминаха. Сърцата им силно биеха от любопитство и възбуждение. В следния миг те видяха по полутъмното платно на улицата светлите следи от фаровете на колата и чуха засиленото бучене на мотора, който тъкмо даваше газ. Колата ги настигна и отмина, после с доста бърз ход зави вляво на първата напречна улица.
— Видя ли всичко? — запита Пешо.
— Видях…
— Марката на колата?
— Добре запомних всичко — петместен „Шевролет“
— Сигурен ли си?
— Как тъй да не съм сигурен! — погледна го обиден Чарли. — „Шевролет“, доста запазен, боядисан в черен цвят, десният заден калник чукнат и след това ремонтиран, на прозорчетата пердета, задното от които спуснато, отпред на стъклото автоматична чистачка и козирка от цветно стъкло… Това достатъчно ли е?
— Ами номера? — досети се изведнъж Пешо.
— Всичко е наред — колата има софийски номер 1150!
След преживените тревоги момчетата се разотидоха по домовете си разведрени и с облекчени сърца. На другата сутрин първият пост си зае мястото към шест часа, а към осем часа в градинката се събраха почти всички — включително и Юлия, която тайно се бе измъкнала от дома си. Сутринта не донесе нищо особено. Тороманова купи мляко от кварталната млекарница и се върна у дома си, а Тороманов отиде само до будката за вестник и цигари. Тоя ден магазинчето на Тороманови по всяка вероятност щеше да остане затворено — стопаните навярно се бяха здравата изморили от неделната екскурзия.
Към четири часа следобед Тороманов излезе от дома си със своята голяма пазарска чанта под мишница. След него тръгна Коста, а Юлия и Бебо бяха веднага изпратени да чакат пред дома на зъболекаря. Почти цялата останала група се пръсна по улицата, за да следи отдалече своя неприятел. Никога досега Тороманов не се бе движил с такъв грамаден конвой — бяха взети всички мерки тоя път да не се изплъзне из ръцете им. След всички събития през последните дни момчетата смътно чувствуваха, че са наближили решителните часове.
Но Тороманов дори не подозираше, че се намира в такова плътно окръжение. Той се движеше спокойно, по ъглите на улиците хвърляше бръз поглед назад, но нито веднъж не обърна внимание на момчетата, които си вървяха по пътя, без да поглеждат към него. Като стигна до първия голям колониален магазин, той влезе вътре, разгледа, без да бърза, витрините и започна да купува. Първата му поръчка бе половин пита хубав балкански кашкавал, след това няколко стъкла конфитюр. Коста, който уж небрежно оглеждаше витрината, усети как сърцето му ускори биенето си. Покупките отново бяха започнали.
В КАБИНЕТА
Бебо и Юлия пристигнаха задъхани от бързането пред дома на зъболекаря. Според предварителния план те трябваше да причакат тук Тороманов, в случай че по някакъв начин се изплъзне на другите преследвачи. Бебо при това беше длъжен веднага да се качи при зъболекаря и като обикновен пациент да разузнае какво се върши горе. Тля мисъл никак не го съблазняваше и той дори чувствуваше вече изтръпнал своя наяден зъб. Няма никак да му бъде лесно, когато непознатият зъболекар го натисне здраво върху стола и вкара в кухината на зъба му противното свределче.
В ранния следобеден час улицата беше пуста… Някъде далеч се чуваше обикновеният шум на големите столични булеварди — звънът на трамваите, клаксоните на автомобилите, тънкият писък на милиционерските свирки, които регулираха уличното движение. Отнякъде излезе сива охранена котка и лениво се запъти към отсрещния тротоар. Юлия, очарована от нейната гъвкава походка и от големите и жълти красиви очи, поиска да извика след нея „пис-пис!“, но изведнъж си припомни, че е вече голямо и сериозно момиче, че е натоварено тук с важна работа, и засрамено затвори уста.
Мина четвърт час и нищо особено не се случи. От време — на време някой случаен минувач прекосяваше улицата, някой велосипедист подрънкваше разсеяно със звънчето си и отново наставаше тишина. Горе прозорците на зъболекаря бяха отворени, но на тях не се мяркаше никакъв човек, сякаш и в стаите, и в кабинета нямаше никой. През цялото време от входа на бялата кооперация излезе само някаква прегърбена бабичка и никакъв човек не влезе вътре. Да се чака така, беше доста скучно.