— Сигурен ли си? — смаяно възкликна Пешо.
— А как не! — с гордост каза Бебо. — Аз надникнах в чантата му, всички продукти бяха вътре… След малко той взе чантата и я изнесе пред очите ми, както си беше натъпкана!
— Къде я изнесе?
— Как къде? Изнесе я навън, автоматичната ключалка щракна зад гърба му!
Лицето на Пешо доби съвсем смутено и забъркано изражение.
— Това не може да бъде! — каза той и в гласа му за пръв път, откакто бе почнала тая история, трепнаха нотки на безпомощност.
— Как тъй не може да бъде! — на свой ред се учуди Бебо.
— Не може да бъде, защото… защото Тороманов излезе от кооперацията със съвсем празна чанта!
Сега пък Бебо впери в него опулен поглед.
— Вярно ли?
— Абсолютно вярно! — Погледът на Пешо внезапно се проясни.
— Чакай, работата не е загубена! Той значи не носи продуктите на зъболекаря, но все пак ги носи някъде в тая кооперация! Това е положително!
И като направи няколко развълнувани крачки по тротоара, горещо добави:
— Виждаш ли какво важно откритие направихме?… Просто да се чуди човек!
Но Бебо очевидно не можеше да намери в това откритие нищо радостно.
— Дяволска работа! — изруга той. — Тъкмо бяхме намерили едни следи и сега всичко пропада!
— Чакай, още нищо не е пропаднало! Ще търсим! Бебо направи отчаян жест с ръка, сякаш искаше да каже: „Ти изпусни питомното, пък гони после дивото!“ Но очите на Пешо сякаш се, разгаряха от вътрешно напрежение.
— Ще обърнем кооперацията наопаки — добави той — и пак ще разберем каква е работата!
Внезапно Бебо се обърна и погледна внимателно двете момичета, които продължаваха привидно да се занимават със своята дама, но в същото време хвърляха любопитни погледи към тях. „А защо не?“ — мина през ума му. Това действително щеше да улесни работата.
— Слушай аз имам една добра идея! — каза той, като се почесваше.
Пешо го погледна въпросително.
— Виждаш ли го това момиченце? Това де, гдето си играе с Юлия! То живее в същата кооперация и познава всички хора! Да го разпитаме…
— Не можем да се доверяваме на непознати!
— Слушай нейният баща е офицер! — продължи Бебо. — И е съзнателна, честна дума ти давам. Пък, все трябва да намерим някакъв познат от тая кооперация!
— Момичетата много дрънкат — мрачно каза Пешо.
— Добре де, ние няма да и казваме всичко.
— Виж така може!
Двете момичета, съвсем бяха оставили играта и гледаха към тях с любопитни, очакващи очи.
ВЪРТИ СЕ!
Бащата на Живка беше наистина действуващ офицер и още преди седмица бе замивал е полка си на летен лагер. Предния ден бе заминала към едно близко до лагера село и майка и, за да отнесе на мъжа си някои необходими вещи. Живка беше оставала в къщи сама но никой не смяташе това положение за необикновено. Макар да беше едва тринайсетгодишна, тя се отличаваше със самостоятелен характер, който правеше впечатление и възрастните. Нейната хайка беше домоуправителка и сега Живка я заместваше.
Още в самото начало за нея не беше много трудно да се досети, че Юлия и Бебо са дошли на тяхната улица не просто да поиграят на дама и не за да отидат при зъболекаря, а по някаква друга работа. Когато Бебо набързо и тайнствено изчезна и след това дойдоха другите момчета, които се държаха също така тайнствено, нейните подозрения се превърнаха в пълна сигурност. Макар да не бе много любопитна по природа, тоя път любопитството здраво се настани в душата и: какво търсят тук тия момчета, каква такава особена тайна работа вършат?
Когато Бебо и Пешо приближиха към нея с решителни и заговорнически лица, тя не се учуди. Не се учуди дори, когато Бебо и заговори със сериозен, не момчешки глас.
— Слушай, Живке, искаме да поговорим с теб по една много важна работа.
— Добре! — кимна Живка спокойно.
— Ама наистина важна! — каза недоволно Бебо. — Ти просто не разбираш!
— Може пък да разбирам! — възрази момичето и очите и някак особено заблестяха.
— Само че тука на улицата не е много удобно — намеси се Пешо. — По-добре да влезем в някой от дворовете…
— Тогава елате у дома! — предложи Живка. У нас няма никой, ще бъдем съвсем самички!
Като разбраха каква е работата, другите веднага се съгласиха да отидат у Живкини. Апартаментът им бе в партерния етаж и веднага след антрето те влязоха в широк хол, скромно, но с вкус мебелиран. По средата на хола имаше двойна маса от масивно светло дърво, окръжена с тапицирани столове, и компанията се разположи удобно на тях. Настана неловко мълчание.