— Да вярно! — досети се Пешо. — Днес Тороманов купи от месарницата два килограма телешко мляно месо!… Два килограма… Това е доста много за едни човек!
— А пък готвят денем! — добави Бебо. — Тогава не им трябва електрическа светлина!
— Може би готвят на котлон! — каза Юлия. Кюфтета всеки знае да прави!
Изведнъж една чудесна мисъл мина светкавично през ума на Пешо.
— Действително на котлон! — повтори той и лицето му светна.
— Ако включат котлона в електрическия контакт, долу електромерът ще почне да се върти!… Разбирате ли? Ние просто можем да проверим на електромерите! Всички възхитено се погледнаха помежду си.
— Отлично! — каза Бебо. — Само как да вземем ключа от кутията с електромерите!
— Това е най-лесна работа! — засмя се Живка. — Ключовете са у мен!
— У тебе?
— Да у мен… Майка ми е домоуправителка, аз я замествам…
— Дай ги веднага!
Живка стана, отвори едно от чекмеджетата на бюфета и извади оттам връзка ключове.
— Ето! — показа тя едно малко, заръждавяло ключе.
Цялата компания излезе едва ли не със затаен дъх на стълбището. Както при всички големи жилищни здания кутията с електромерите се намираше при входа към улицата, почти зад вратите. Понеже беше доста високо, Живка донесе и един стол, после отключи малкото катинарче и широко отвори капака. Пред тях се показаха три редици черни, добре излъскани електромери.
— Ето го! — каза Живка с леко променен глас. — Това е електромерът на Дончеви! Но той не се въртеше! Всички видяха това още в първия миг и нечуто въздъхнаха.
— Сигурна ли си, че е тоя? — попита Пешо.
— Сигурна съм! Ето му и етикетчето — Дончев! — и Живка показа малкото бяло етикетче, написано с химически молив. Настана кратко мълчание.
— Не са длъжни да си служат непременно с котлончето! — каза тихо Бебо. — Пък може точно в момента да са заети с друга работа!
Живка скочи от стола. Ако не се върти сега, може да се завърти по-късно, стига, разбира се, да стоят по-дълго време тук и да гледат. Единствената опасност беше, че можеше да мине някой от възрастните хора, които живееха в кооперацията, и да се заинтересува какво правят деца край електромерите.
— Ако искате, да почакаме! — каза Живка.
— Добре! — кимна Пешо, — Де да знаеш, може пък да ни проработи късметът!
Във входа влезе девойка в бяла рокля и без да им обърне внимание, тръгна по стълбите. Момчетата успокоено си намигнаха.
— Коя беше? — попита Бебо.
— Дъщеря е на професора, студентка!… От нея няма за какво да се плашим!
Внезапно Юлия тихо извика. Момчетата стреснато погледнаха към нея. Юлия бе вдигнала личице нагоре и бе замръзнала в развълнувана неподвижна поза.
— Върти се! — каза тя смаяно.
Наистина бялото кръгче с късо червено поясче на електромера доста бързо се въртеше. Всички впериха погледи в него и не можеха да ги откъснат оттам. Кръгчето се въртя около две минути, после внезапно спря. Пръв се съвзе от вцепенението Пешо и тихо промълви.
— Видяхте ли?
— Значи… — наистина има хора! — удивено промълви Живка.
— Ами това е просто… страшно!
Макар кръгчето да бе, спряло въртенето си, всички продължаваха да гледат нагоре, сякаш черният електромер бе някакъв странен магнит, който привличаше лицата им с огромна сила. Така минаха няколко минути и Юлия отново първа изписка:
— Върти се! — По тихо! — скара и се Пешо.
И тоя път бялото кръгче се въртя около две минути после внезапно спря. Това се повтори няколко пъти, докато най-после Бебо мрачно измърмори:
— Много чудна работа! Така не се пържат кюфтета!
— Вършат нещо много особено! — каза Пешо. — Нещо много необяснимо!
Защо ли горят тока в такива чудни интервали?
Процедурата с тока се повтори още веднъж. Най-после Пешо махна с ръка и каза решително:
— Хайде, затворете кутията! Да седим повече тук е опасно! Пък и най-важното вече узнахме!
Живка взе стола и го отнесе у дома си. Бебо използува нейното отсъствие и като приближи към Пешо, тихо каза:
— Остава само да проверим с ключа! Ако ключът на Тороманов отваря вратата на Дончев, значи всичко е ясно, грешка не може да има!
— Ти си луд — скара му се Пешо. — Нали може вътре хората да ни усетят… и тогава всичко отива по дяволите!
— Вярно! — смути се Бебо. — Това хич не ми мина през ума!
— А на мене сто пъти ми мина през ума!
— Тогава какво да правим?
— Ще се съберем довечера всички и ще решим! Според мене най-важните работи вече са ясни, остава само… да се действува!
— А на Живка какво ще кажем?