— Ще и кажем, че отиваме в милицията! След като всичко разкрихме, милицията може вече спокойно да ги арестува!
Щом Живка се върна, Пешо и обясни какво мислят да правят.
— Само че ще пазиш тайна! — предупреди я той накрая. — Никой нищо не бива да знае! Иначе, като дойде тук утре милицията, пилетата може да са из—хвръкнали!
— А защо утре?
— Тая вечер или утре, както е по-разумно! Може би ще трябва да се съберат някои допълнителни сведения! От тебе се иска само да мълчиш!
— Не съм дете! — каза Живка обидено.
Преди да си тръгнат, Пешо се обърна към Живка. Погледна я изпитателно в очите и решително каза:
— Дай ми ключа от уличната врата!
— За какво ти трябва? — трепна Живка.
— Мене не ми трябва, но може да потрябва на милицията.
Живка извади ключа от верижката и му го подаде. Пешо го взе и за миг му се стори, че студеното желязо просто го парна; той побърза да го пусне в джоба си. Без да бръкне докрай, той знаеше, че там на дъното му лежи и другият ключ, тоя, който бяха изработили в ключарницата по модела на Торомановия ключ. Сега всички тайни бяха вече в джоба му и наистина не оставаше нищо друго, освен да се действува.
КЛЮЧЪТ НАМИРА КЛЮЧАЛКАТА
Още същата вечер цялата група се събра в малката квартална градинка, за да вземе решение по съдбоносните въпроси. За тяхно нещастие нощта беше съвсем ясна, лунна, и те се завряха между клоните на люляковите храсти, за да не обръщат внимание на случайните минувачи. В тишината по безлюдните алеи минаваха самотни кучета, подушваха мимоходом из храстите и заминаваха нанякъде с блещукащи в мрака очи. Градината беше съвсем празна — само на една отдалечена пейка седеше млада двойка, но и двамата бяха така увлечени в разговора си, че не обръщаха внимание на никого и на нищо. Единствена луната, която светеше бледа и безстрастна между клоните на дърветата, беше свидетел на нощния разговор.
Пръв взе думата Пешо. Бавно и методично, без да пропуска нито най-дребната подробност, той разказа всичко, което се бе случило през тоя решителен следобед. След като свърши с фактите, той разказа своите предположения и своите обяснения на всички ония случки, които досега им се бяха стрували така загадъчни и необясними. Момчетата слушаха през цялото време с притаен дъх, без да шукнат, без нито веднъж да се обадят, и само напрегнатите им лица говореха с какво необикновено внимание следяха интересния разказ.
— Няма никакво съмнение, че в квартирата на инженер Дончев се крият шпиони или диверсанти! — завърши Пешо. — Инженерът е оставил ключа си в Тороманов, за да ги снабдява отвън с храна и друго каквото им е нужно… Според мен това са сигурни факти!
— Не са абсолютно сигурни! — обади се тихо Веселин. — Щяха да бъдат абсолютно сигурни, ако бяхме проверили ключа…
Пешо погледна към Веселин, но не отговори веднага. Макар да говореше на приятелите си с такъв сигурен и уверен тон, самият той чувствуваше в себе си малка несигурност. Ами ако Тороманов е влязъл другаде? Ами ако инженер Дончев се е прибрал случайно у дома си и работи нещо с електричество? Наистина само проверката с ключа би могла да разпръсне всяко съмнение.
— Това е невъзможно! — каза Пешо. — Вратата може да скръцне, хората вътре ще чуят!
— Вярно! — съгласи се Коста.
Пешо пръв предложи да уведомят милицията за своите открития и всички единодушно се съгласиха с това предложение. Макар преследването на Тороманов да беше най-увлекателното приключение, което някога бяха изживявали, момчетата все пак ясно съзнаваха, че трябва вече да се простят с него. Сами по-нататък те нищо не можеха да направят, а като че ли не оставаше и какво друго да се направи, освен незабавно да се арестуват злосторниците. Но по въпроса, кого точно да уведомят, се появиха противоречия. Коста предложи да отидат веднага в най-близкия милиционерски участък, но Пешо енергично се противопостави.
— Това не е работа на милиционерските участъци! — заяви той решително. — Те се занимават с дребни неща, а тук работата е опасна и голяма! Според мен трябва да уведомим органите на Държавна сигурност!
В края на краищата съгласиха се с Пешо, но възникна ново затруднение: къде се намира тая Държавна сигурност? Това никой не знаеше, а нямаше и кого да попитат. Най-после решиха да отидат в Министерството на вътрешните работи, да поискат среща с никой от важните началници и чрез него да се свържат и със самата Държавна сигурност.
— А кога ще стане това? — полита недоволен Коста.
— Утре, разбира се! — отвърна твърдо Пешо. — До утре пилетата могат да изхвръкнат!… Ако ще ги търсите, по-добре търсете ги още сега!