Постепенно тревожните мисли придобиха по-опреде—лен характер. Ами ако Пешо реши да провери посред нощ с ключа на Тороманов квартирата на диверсанти—те? Нещо в неговия тон, в особения блясък на очите сякаш подсказваше, че не е далече от тая мисъл. И защо той тая вечер така много настояваше едва на утрешния ден да съобщи на милицията за откритията си? Защо не се съгласи да отидат още тая вечер? Дали не за това, та да има време сам през нощта да провери квартирата?
Тая мисъл и се видя толкова убедителна, че тя тревожно се завъртя в леглото си. А като си припомни как Пешо бе поискал от Живка ключа от долната врата на кооперацията, тя едва ли не скочи на крака от тревога. Защо поиска ключа, щом е бил вече решил едва на другия ден да уведомят—милицията? Не, не — сигурно е, че тая нощ той ще отиде в чуждата кооперация, ще провери с ключа на Тороманов дали се отваря вратата!
Изведнъж я обзе смразяващ страх. Ами ако го заловят там бандитите? Ако по някакъв начин го усетят и заловят? Какво ще стане с него? Сигурно ще го убият и ще захвърлят трупа му на улицата! Тя дори го видя в ума си проснат и окървавен и едва ли не изохка. Не, това не бива да става — в никакъв, в никакъв случай не бива да става! След пристъпа на страх изведнъж я обхвана пристъп на решителност! Трябва непременно да направи нещо, за да му попречи?
Но какво да направи? Да отиде просто у тях и да говори с него? Ох, това е невъзможно, как ще звъни посред нощ из чуждите домове? Поиска и се да стане, но и това и се видя невъзможно. Баща и още не си беше легнал, тя чуваше всред тревожните си мисли лекото чаткане на пишещата му машина. Случваше се понякога да работи до късно в своя кабинет, да щрака тихо на машината и да се прибере в спалнята, когато Юлия е вече отдавна заспала. Но тя не знаеше, че в такива случаи младият професор спираше за половин минута пред леглото и, гледаше я разнежено и мълчаливо, после почти на пръсти отиваше в спалнята. Юлия спеше в хола и винаги, преди да се прибере, баща и минаваше край нея.
И тоя път професорът работи до полунощ. Юлия не мигна, през цялото време, топеше се от притеснение, молеше му се мислено да престане най-после с работата, да се прибере да спи. Сред рояка от объркани мисли у нея бе узрял вече планът за действие. От прозореца и, който гледаше към улицата, добре се виждаше входът на Пешовата кооперация. Добре, тогава тя ще бди на тоя прозорец, който и без това цяла нощ е отворен, ще бди и ще чака, докато той излезе на улицата. Щом излезе, тя ще го извика, ще му каже, че няма право да ходи там, ще го заплаши — да, да, всичко ще направи, но няма да остави да го убият! Само баща и по-скоро да си легне, та да не би той да излезе, докато тя лежи тук на леглото! Не, няма да излезе! Нещо и подсказваше, че той няма да тръгне, преди всички хора да заспят!
Най-после машинката на баща и престана да работи, в кабинета се чуха стъпки. Юлия се обърна към стената, присви се на кравайче и замря. Нека, като мине край нея, той да си помисли, че тя дълбоко спи. За да бъде това по-убедително, Юлия започна да диша равномерно и вече не стискаше така силно клепачите си.
Скоро вратата се отвори, баща и влезе в хола. Като мина край леглото и, той спря и поседя там половин минута, която се стори на Юлия безкрайна. Изведнъж тя почувствува, че баща и се навежда над нея, усети дори дишането му и в следния миг меката му ръка ласкаво погали косата и.
Изведнъж Юлия като че ли забрави всичко друго — така дълбоко я трогна тая неочаквана милувка. Баща и се изправи, постоя мълчалив няколко секунди над леглото, после влезе в спалнята си. Щом стъпките му утихнаха и ивицата светлина под вратата угасна, Юлия бързо стана и с боси крака приближи до прозореца. От мястото си тя добре виждаше голяма част от протежението на улицата и входа на Пешовата кооперация. Нямаше никакво съмнение, че ако той излезе, тя веднага ще го забележи. Но сега улицата беше съвсем пуста, само една котка притича бързо по тротоара и изчезна в тъмните дворове. Тъмна и пуста бе и цялата фасада на зданието, в което живееше Пешо.
Юлия постоя така около четвърт час с очи неподвижно вперени в далечния вход. Понеже беше само по нощница, скоро и стана студено от среднощния хлад, очите и почнаха да сълзят от напрегнатото взиране. Прииска и се да потърси някаква дреха и да се наметне, но не смееше да се отдели нито за секунда от прозореца. Кой знае, можеше да се случи тъй, че точно в тоя момент той да излезе от дома си и току—виж, че го пропуснала! Не, няма да помръдне от мястото си, ще чака докрай.