И точно в тоя миг той по-скоро почувствува, отколкото разбра, че навън пред вратата стои човек. Стори му се, че чува едва доловимо шумолене на гумени обувки, ускорено дишане, лек металичен шум. Майорът инстинктивно бръкна в джоба на панталона за пистолета си и целият изпълнен с безпомощна злоба, разбра, че го е забравил на нощната масичка. Сега какво да прави? Да се върне безшумно обратно и да го вземе? Не, няма време за това! В тия решителни мигове умът му трескаво работеше и не работеше зле. Кой може да бъде пред вратата? Представители на властта ли, които са дошли да го арестуват? Съвсем невероятно! Те биха дошли цяла група наведнъж и след това, без да се плашат, че ще вдигнат шум, и без да висят пред вратата, незабавно биха блокирали целия етаж. Тогава кой? Може би някой случаен гост на кооперацията, който търси някого и сега е спрял, за да прочете табелката!
Внезапно в ключалката зашумоля ключ. Това бе така неочаквано и необяснимо, че за миг бандитът се забърка. Дали не е Тороманов? Не, той днес няма да идва. Но и човек на Държавна сигурност не може да бъде — не би се пъхал той сам като сляп в опасната квартира! Изведнъж през ума ми мина — крадец! Не може да бъде друго — крадец! Добрал се е изглежда по някакъв начин до ключа и сега е решил да се възползува от отсъствието на домакините! Бившият майор бързо съобрази — най-добре ще бъде да го дочака да влезе вътре и след туй да го пипне!
Ключалката сухо и рязко щракна в дълбоката тишина. Ето, след малко вратата ще се отвори! Ако не беше забравил пистолета си, щеше да бъде за него детска играчка да хлопне неканения пришелец по главата и да го лиши от съзнание. Не може ли да свърши тая работа дебелото конячено шише? Той се опита да го залови по-здраво и съвсем неочаквано то се изплъзна от ръката му и с оглушителен трясък се разби в земята.
Майорът се вцепени за миг от смайване. Без да мисли, той знаеше, че уплашен от звъна, крадецът навън щеше да хукне по стълбите. Майорът светкавично отвори вратата, готов да сграбчи за гърлото неочаквания пришелец и отново едва ли не замръзна на мястото си от смайване. На слабата нощна светлина на стълбището се открояваше едва—едва слабичка фигура на момче. Без да мисли повече, майорът го грабна със страшна сила и вмъкна в антрето.
Щом лампата светна, той се взря алчно в лицето му. Беше обикновено момче, добре облечено, е хубаво лице и което беше най-чудното, тъмните му очи не гледаха с ужас, а някак рязко и с омраза.
— Само да шукнеш — изшептя майорът, — и ще ти откъсна главата като на врабче.
— Бандит! — каза глухо и с гняв момчето. Майорът едва ли не подскочи от изненада. Видиш ли го ти — малък нощен крадец, а се нахвърля с обиди върху другите! В тоя момент, разбудени от неочаквания шум, в антрето нахлуха двамата му другари, — и двамата с тежки американски пистолети в ръце. Единият от тях, по гимнастическа фланелки, рус, бял и пълничък, с боси като на жена малки стъпала, смаяно попита:
— Какво става тук?
— Сега ще видим! — каза майорът и внезапно запуши с тежката си ръка устата на момчето. — Дайте нещо да го вържем!
— Какво да ти дам?
— Донеси въжето за пране! Вземи и няколко салфетки!
Русият забърза към кухнята. Другият, с доста грубо лице, силно изгоряло от слънцето, с малки зачервени очи и добре развита атлетическа фигура, без да помръдне от мястото си, гледаше мълчаливо и свирепо момчето.
Здраво свързан, със запушена със салфетка уста, Пешо полулежеше в ъгъла на банята, подпрял само с едното си рамо студената порцеланова стена. Точно под душа бе сложена тясна кухненска масичка, а върху масата някакъв апарат, приличен доста на пишеща машина, за който Пешо се бе досетил, че е радиопредавател. Предположението му веднага се оправда. Брадатият мъж, който го бе заловил, седна пред предавателя и, като наложи слушалките на ушите си, без да се обърне, запита:
— Какво да предам?
Русият диверсант, все още разсъблечен, седеше на ниско плетено столче, поглеждаше от време на време към момчето и замислено пушеше.
— Предай да ни потърсят контролно след тридесет минути! — каза той, без да сваля цигарата от устата си.
Третият диверсант, който стоеше прав до вратата мрачно измърмори:
— Много е…
— След тридесет минути! — равнодушно, но категорично повтори русият. — Казах вече!
Пешо бързо съобрази: този, русият, им е навярно началник! От него трябва най-много да се пази! Пороят от мисли, който бе нахлул в главата му, бе временно подтиснал всякакъв страх. След малко те ще почнат да го разпитват! Какво да им каже? Как да обясни своето идване тук? Какво да измисли за ключа? Понеже не бе очаквал да го заловят тук като някаква мишка, той не бе измислил предварително и никаква приблизително вероятна история, с която сега да ги залъже. Не е ли най-добре изобщо да мълчи и нищо да не отговаря на въпросите им? Пешо чувствуваше, че не е добре! Най-важното в случая бе да приспи у тях всички подозрения за някаква извънредна опасност, да ги залъже и успокои, така че те да останат в апартамента колкото се може по-дълго време! По тоя начин, като забележат утре сутринта неговото отсъствие, другарите му може да се досетят какво се е случило и да му помогнат. Това беше наистина хубаво, но как да ги залъже, как да приспи у тях подозренията, когато всичко в поведението му бе така подозрително? Безброй противоречиви и объркани мисли се въртяха трескаво в главата му, той се залавяше за някоя от тях и веднага разбираше, че лъжата е плитка и неубедителна, че с нея още повече ще усили подозренията. Въпреки тежкото положение той не се отчайваше, продължаваше настойчиво да търси и усещаше, че просто му се завиваше свят от всичките тия противоречиви и объркани мисли.