— Ясно!… — диверсантът го погледна подигравателно. — Та ти тогава си бил истински вундеркинд! Просто… чудо на природата!
Пешо не разбра подигравката.
— Да, да! — поклати глава русият. — На двегодишна възраст ти си играл с въдички, дори си ги крил в несъществуващи килери! Браво на тебе!
Пешо почувствува как сърцето застина в гърдите му. Ето — оплете се сам в лъжите, си, не можа да издържи, Като не знаеше какво да отвърне, той намръщено замълча.
— Слушай сега внимателно какво ще ти кажа! — поде отново русият диверсант. — Досега ти непрекъснато ни лъжеше! Давам ти една минута срок, за да си помислиш и ни кажеш истината доброволно! Не я ли кажеш, имаме много—начини да те накараме да говориш насила! Само че никак няма да ти бъде лесно, предупреждавам те!
Той замлъкна и взря поглед в хубавия си златен часовник. Пешо отново трескаво замисли. Да измисли за тая къса минута нова лъжа му се стори в тоя миг и невъзможно, и противно. Така или иначе — щяха да го забъркат с много въпроси и щяха да разберат, че ги лъже! Тогава да им каже истината? Никога! Пешо изведнъж почувствува такава смелост и решителност, че веднага разбра — никога! Каквото и да правят, както и да го Мъчат, той няма да им каже истината! Така е правил някога неговият баща, така ще—направи и той! Каквото и да стане, каквото и да направят с него, той ще мълчи и макар да не е голям човек, а момче — няма да падне, в никакъв случай няма да падне по-ниско от баща си!
— Готово! — каза русият диверсант. — Времето мина! Ще говориш ли?
— Няма да говоря! — каза рязко Пешо и очите му сякаш засияха от решителност хубавото му мургаво лице стана и по-хубаво, и по-светло.
Тоя вдъхновен израз не се изплъзна от внимателно наблюдаващото око на русия диверсант и той учудено попита:
— А защо, моля ти се? Какво толкова нещо… чудно и страшно има в такава проста работа! Защо не искаш да говориш?
— Ей така! — упорито и мрачно отвърна Пешо.
— Но защо така?
— Защото изобщо не искам да говоря с… предатели!
За пръв път русият диверсант трепна и погледна сериозно и втренчено момчето. Пешо веднага разбра, че е сбъркал, че им е подсказал това, което знаеше и не биваше да казва.
— Интересно! — измърмори русият злобно. — А защо трябва да бъдем предатели?
— Какво правите тук с тоя апарат! — Пешо посочи с глава предавателя. — С кого имате връзка?
— Тъй! Значи, ти не искаш да говориш?
— Не искам!
— Тогава ще проговориш насила! — каза русият и се обърна към вратата. — Донеси ми шнура на котлона!
Диверсантът с грубото лице излезе мълчаливо и скоро се върна с електрическия шнур. По светналите му очи можеше да се познае, че той се е досетил какво са намислили да правят с момчето…
Русият диверсант скъса долния контакт на шнура, отдели жичките, после втъкна другия край на шнура в един контакт точно над главата на момчето.
— — Ясно ли ти е? — попита той тихо, като погледна Със студен змийски поглед момчето.
— Не ми е ясно! — отвърна глухо Пешо, макар да се беше досетил!
— Сега ще разбереш! Електрическият ток спокойно може да убие възрастен човек, та камо ли момче като тебе! Е, ще те поопърлим!
Ти какво ще кажеш за тая работа? Не е ли по-хубаво да си кажеш всичко доброволно?
— Няма какво да казвам! — отвърна Пешо и очите му отново засияха.
— Добре, ще вадим! Ето само за опит!
Русият бързо докосна ръката на Пешо с оголените жици. Електрическата искра разтърси слабичкото тяло на момчето, то слабо извика. — Ще говориш ли?
— Не!
Лицето на момчето отново стана гордо и светло, каквото, е било навярно лицето на неговия баща, когато са го изтезавали в полицията.
— Вържете му устата! — каза решително русият. — На него и без това не му трябва!
Диверсантът с грубото лице се наведе над Пешо и бързо му завърза устата.
След пет минути и тримата диверсанти седяха около ниската кръгла маса в хола. Стаята бе съвсем тъмна, защото се бояха да запалят електричеството и макар да бяха съвсем близо един до друг, те не можеха да видят дори лицата си, които сега бяха вече наистина мрачни и разтревожени. Майорът беше съвсем изтрезнял, диверсантът с грубото лице неспокойно сумтеше. Само русият изглежда бе запазил напълно присъствието на духа.
— Ясно е, момчето няма да проговори! — каза той тихо и като че ли замислено. — Това екзалтирано типче е навярно от комунистическо семейство, здравата се е нагълтало с разни „Млади гвардия“…
— Ти го остави на мен — каза майорът, — пък ще видим…
— Няма време, пък и няма смисъл! Не вярвам да научим нещо особено!