Лицето му бе широко, тъмно и кораво — много бури го бяха плискали, много ветрове вели, много студове го бяха смразявали през тежките години на германската окупация. В тия години той бе познал и глада, и суровата болка на раните, и безпощадната жестокост на враговете. Широкото му светло, добродушно лице бе станало кораво и тъмно, очите му бяха добили суров стоманен отблясък, но въпреки това по сърце той си бе останал почти такъв, какъвто бе и през младежките години. Това особено личеше, когато се усмихваше — широка добродушна усмивка, която почти скриваше очите му и в такива моменти човек мъчно би познал в него ръководителя на службата, от която трепереха цяла армия врагове.
Но сега полковникът не се усмихваше. Погледът му бе добил отново своя стоманен отблясък, макар умората да бе покрила със ситни гънчици слепите му очи. Няколко диверсантски групи пълзяха из страната, в тъмните нощи писукаше вражеска радиопредавателна станция, но въпреки всички усилия неговите хора не можеха да я разкрият. Тя работеше доста ловко, сменяше умело дължината на вълните и часовете на предаванията, които се извършваха на такива интервали, че не беше възможно да я засекат. Какво да се направи? Натоварената с нейното издирване група работеше под крайно напрежение, но все още нямаше никакъв резултат.
Някъде в далечината извънтя гръм. Дали нямаше да завали? Полковникът стана и отвори прозореца. По небето бягаха ниски разпокъсани облаци, но дъжд все още не валеше и може би нямаше да завали, тъй като духаше силен вятър. Той погледна надолу към тротоара и учудено повдигна вежди. Малко момиченце говореше нещо с часовия, очевидно го молеше и настояваше за някаква работа, но войникът упорствуваше. Той дочу само високо изговореното „върви, върви!“, после момиченцето тръгна и горчиво заплака. Полковникът смаяно се почела. Това пък какво е? Гледката на разплаканото момиченце сякаш го бодна в сърцето. Той го проследи за известно време, неочаквано развълнуван — такова мъничко и безпомощно бе то, погледнато от височината — после бързо посегна към телефона и взе номера на караулното помещение.
— Караулният началник ли е? — попита той строго — Веднага доведете при мен момиченцето, което говореше с часовия на втори пост! Бързо, за да не го изпуснете!
Полковникът остави телефона и отново погледна през прозореца. Улицата беше пуста, момиченцето бе навярно завило на близкия ъгъл. „Ще го намерят!“ — реши той успокоен и отново седна на мястото си. Макар да му се искаше да продължи работата си, умът му се разсейваше, образът на самотното плачещо момиченце натрапчиво го преследваше.
Най-после на вратата се почука и влезе дежурният офицер. Със себе си той водеше същото момиченце, но тоя път то не плачеше, цялото му лице сякаш бе озарено от радостна надежда. Полковникът бързо стана, поднесе му стол щом останаха сами, с решителен жест отвори чекмеджето на бюрото си. Там вътре той държеше винаги пакетче с ментови бонбони, които употребяваше, за да намали пушенето. Бонбоните бяха на мястото си, но полковникът, още щом ги погледна, се разколеба: нещо в самия вид на момиченцето, в трескавия му поглед, в чудното озарение на хубавото му личице като че ли само подсказваше, че тук бонбоните няма да бъдат на място.
— Е? — попита той дружелюбно. — Кажи сега, момиченце, какво се е случило?
— Другарю началник. — започна Юлия и горещо, и умолително, — побързайте, другарю началник, диверсантите заловиха Пешо.
Тия думи смутиха дори полковника — той не очакваше такова остро начало.
— Спокойно, момиченце, какви диверсанти и какъв Пешо?
— Ние, другарю началник, открихме случайно едни диверсанти…
— Кои вие?
— Ние — децата!
— Добре, добре, започни отначало.
Юлия започна отначало. Разказът и беше несвързан, доста забъркан, но полковникът, който слушаше с напрегнато внимание, разбираше всичко и чувствуваше, че му говорят истини, а не детски измислици. Макар да беше дълбоко удивен и дори поразен от цялата тая история, от рядката интелигентност и находчивост на незнайните си помощници, лицето му си оставаше сдържано, погледът спокоен, сякаш нищо особено не беше случило, сякаш му разказваха обикновена улична историйка. Но когато Юлия стигна до случката с електромера и тайнствените въртения на кръгчето той трепна, зададе няколко допълнителни въпроса и взе телефона. Първата му работа бе да приведе в бойна готовност дежурното отделение, след тава се свърза с гаража и даде няколко допълнителни заповеди. Когато остави слушалката, лицето му изглеждаше леко зачервено, в очите му се бе появил огнец.