Выбрать главу

Полковникът изтръпна. Така би се блъснала вратата, ако зад нея имаше чувал с дрехи или пък човешки труп!

Човешки труп!

Той трескаво отвори електрическия ключ и само с един поглед обхвана цялото тясно бяло помещение. На мозаичния под наистина лежеше човешка фигура, здраво обвързана с въжета Шили още по-точно, момчешка фигура. Устата му бяха обвити с бяла салфетка, но очите му гледаха към полковника с нерадостен, мрачен поглед, сякаш не идваха да го освободят, а да го арестуват.

Само с един жест полковникът свали салфетката и коленичи развълнуван пред момчето.

— Бандитите избягаха — каза съкрушено Пешо. Полковникът веднага разбра какво става в душата на момчето и като се понасили да сподави своето собствено огорчение и разочарование, каза усмихнат:

— Нищо, тоя път няма да избягат далече!

Двама от помощниците му се спуснаха и веднага развързаха момчето.

— Тук в банята имаше радиопредавател! — каза Пешо. — Съвсем малък, можеш да го носиш под мишница.

Полковникът кимна:

— — Това вече разбрах… А отдавна ли избягаха диверсантите?

— Най-малко един час! — отвърна Пешо глухо. Полковникът се замисли за миг, после попита:

— В къщата има ли телефон?

— Не зная, другарю полковник… бил съм само в банята…

— Ела с мен.

Двамата преминаха в хола. Широката, елегантно мебелирана стая бе така разхвърляна, сякаш през нея бе минала бурна лятна вихрушка. Както в антрето тук вонеше нетърпимо на непроветрен въздух, алкохол, непрано бельо. По пода се търкаляха празни бутилки, станиолови обвивки за шоколад, угарки, изпокъсани вестници и повече от всичко друго парчета хляб и салам. Като се огледа, полковник Филипов забеляза телефона и с радост констатира, че не е повреден.

Той отиде до него и започна бързо да набира някакъв номер.

— Другарю полковник, а откъде знаете че съм тука! — запита внезапно Пешо.

— От Юлия… Чакай един момент!

Щом набра номера, от—другата страна незабавно се обадиха, сякаш бяха чакали там с ръка на слушалката.

— Другарят Андреев ли е? — попита полковникът, като си преправяше шеговито гласа. — Моля говорете!

После като се обърна, пъхна ласкаво слушалката в ръцете на Пешо.

— Дръж!

Дълбоко развълнуван и смаян от неочаквания ход на събитията, Пешо взе слушалката и я долепи до ухото си.

— Татко… — каза той тихо, с прегракнал глас — аз съм.

В СИГУРНИ РЪЦЕ

През тая нощ почти никой не можа да спи. Само Юлия бе изпратена с една от колите до дома. Преди да тръгнат, стана спор как да влезе в апартамента — през входа ли, или отново през прозореца. Разбира се, Юлия настояваше енергично през прозореца! Полковникът се развесели, играта му хареса.

— Така да бъде — каза той, като потупваше бащински момиченцето по слабичките плещи. — Само че утре ще кажем на татко ти, не може иначе!

— Моля ви се, другарю началник, не му казвайте! — примоли се Юлия с безпомощен изглед.

— Как може да не му кажем! — усмихна се сдържано полковникът. — Длъжни сме да му кажем!

Юлия се сбогува с Пешо, който трябваше да отиде с другата кола в Министерството. Съвсем внезапно тя му протегна тясната си бяла ръчичка през сваленото стъкло, очите и плувнаха в сълзи.

За пръв път им се случваше да се ръкуват така, като възрастни?

— Ти не ми се сърди! — каза тя почти разплака—на. — Виж, че не съм виновна!

Пешо смаян усети, че и неговите очи го сърбят.

— Аз да ти се сърдя? — възкликна той развълнуван. — Няма за какво да ти се сърдя!

Колата потегли. След малко на пустата улица, където живееше Юлия, един случаен минувач видя отдалече необикновена гледка: двама млади офицери със сини шапки и двамата доста смутени от необикновената си мисия, помогнаха на едно момиченце да се прехвърли през прозореца в стаята си.

Като влезе вътре, Юлия внимателно се ослуша. Тихо! Тя махна с ръка на двамата си нови приятели, които продължаваха да гледат отдолу, усмихна им се и изчезна в мрака на стаята След малко по улицата запърпори тихо моторът на колата им.

През това време Пешо вече подробно разказваше в кабинета на полковник Филипов историята па подхвърления ключ. Полковникът често го прекъсваше, разпитваше понякога за най-малките дреболии, задаваше допълнителни въпроси. През цялото време един стенограф старателно записваше целия разпит или по-точно целия разговор. За полковника не остана скрито почти нищо — дори най-дребния продавач, при който Тороманов се беше отбивал, или пък промените в тоалета на госпожа Тороманова.