— Вие май че нещо сте ми… сърдити?
— Сърдити ли? — Веселин смутено го погледна, изненадан от внезапния въпрос. — За какво да сме ти сърдити?
— Знам ли защо? Вие по-добре знаете!
— Така си мислиш — отвърна Веселин и забоде поглед в земята.
Настана неловко мълчание.
— Все нещо ми се цупите! — каза Пешо с истинска дълбока горчивина в тона си. — Като че ли кой знае колко съм виновен! Пък и да съм виновен — защо не кажете!
Коста, който до тоя момент мълчаливо щрапаше с босите си крака в праха, внезапно спря и го погледна. В зеленикавите му умни очи се бе утаила някаква необикновена за възрастта му, не момчешка сериозност.
— Може пък и да си виновен! — каза той троснато.
— Кажи де, кажи! Изкажи си всичко! — подкани го Пешо, малко накриво усмихнат. — Мислиш, че няма ли! Ако искаш да знаеш, всички момчета те смятат за виновен, всички до един!
— Задето ме гориха с електричество ли? — попита Пешо язвително. — Задето нищо не издадох?
Суровината в погледа на Коста внезапно изчезна, лицето му се смекчи.
— С тебе не може да се приказва! — каза той огорчено. — Ти всичко обръщаш!
— Добре, няма да обръщам! — трепна Пешо и в тона му като че ли се мярна нещо едва ли не умолително. — Кажи ми за какво съм виновен!
— Знаеш добре за какво си виновен! — намеси се Веселин, все още без да вдига поглед от земята. — Избягаха ли диверсантите? Избягаха! Ако не беше отишъл при тях през нощта, нямаше да избягат, полковникът щеше да ги залови там като… зайци!
Пешо не отвърна. Изречена от чужди уста, вината му се стори отново толкова убедителна, че наистина беше трудно да отвърне.
— Та аз нима съм искал да стане така? — отвърна той съвсем тихо. — За добро го направих — да не се изложим! Как можех да допусна, че някой ще стои зад вратата?
— А нали имахме решение? — поде Веселин. — Ти защо не го изпълни! Защо направи всичко на своя глава?
Пешо замълча. В тоя миг горещо му се искаше да признае вината си, но нещо го спираше — нещо неприятно и чуждо.
— Добре, да кажем, че е така! — отвърна той с въздишка. — Вярно, така е! Ами вие като сте ми приятели, защо веднага не казахте това, ами толкова време мълчите и се цупите!
Момчетата погледнаха смутено приятеля си.
— Хайде, защо? — подкани ги Пешо.
— Който е виновен, трябва пръв да почне! — каза понамръщен Коста.
— Трябва, ама не почнах! А вие защо се спотайвате? Това другарско ли е?
Веселин въздъхна.
— Там е работата, че отначало не, ти бяхме сърдити! — каза той разколебано. — Като се спаси, ние всички се зарадвахме и забравихме за лошото! Ти се държа така хубаво с диверсантите, че лошото тогава дори през ума ни не минаваше!
Веселин се почеса смутено по носа и продължи:
— Добре, ама после какво стана? Диверсантите избягаха. Сега нас ни е яд и ни е мъчно! Там е цялата работа!
— Полковникът ще залови диверсантите! — отвърна Пешо с такъв сигурен глас, че другите двама мълчаливо го погледнаха. — Това е ясно като две и две четири! Вие не знаете какъв човек е полковникът!
— Ех, като ги залови, ще ни олекне! — каза с въздишка Коста.
— А това на теб да ти е за урок!
Пешо сам разбираше, че такъв горчив урок никога не се забравя! Действително, ако беше послушал приятелите си, сега на плещите му нямаше да тежи тая тежка отговорност. Той наистина дълбоко вярваше, че диверсантите ще бъдат разкрити, но сега за пръв път ясно почувствува — грешката си оставаше грешка! Общото решение трябваше да бъде за него задължително!
— И на мен ще ми бъде за урок, пък и на всички! — отвърна Пешо зачервен. — И това е ясно като две и две четири!
След като тия дълго премълчавани думи бяха казани, мъглата между приятелите като че ли се пръсна. Това стана някак неусетно, но когато се върнаха в своя квартал, момчетата бяха много по-весели отколкото когато тръгнаха. Между тях се бяха възстановили старите другарски отношения и сега и смехът бе по-искрен, и усмивките по-сърдечни. За пръв път след толкова дни те чувствуваха в сърцата си необикновена лекота. Когато стигнаха пред дома на Пешо, пръв забеляза голямата черна кола специалистът по колите Чарли.
— Я вижте! възкликна той учудено. — Това е колата на полковника!
През цялата компания мина тръпка на възбуждение. Дали не се е случило нещо? Дали диверсантите не са заловени?
— Сигурно полковникът е отишъл у вас! — предположи Веселин. — Иначе защо колата ще чака тук?
Първата мисъл на Пешо беше да се затича нагоре по стълбите, но той подтисна нетърпението си и като се обърна към другите, спокойно каза: