— Другарю полковник, момчетата чакат долу! — каза Пешо.
— Чакат ли?
— Като видяхме колата, помислихме, че се е случило нещо важно!
— Браво! От вас нищо не може да се скрие! — засмя се полковник Филипов. — Добре, иди и поговори с тях… Нека тая вечер всички отново да помислят, пък утре към обед трима души от вас ще дойдат при мен да поговорим!
— Веднага, другарю полковник! — отвърна Пешо стегнато, почти по войнишки и побърза да излезе.
— Имам надежда в тях — каза полковник Филипов, когато останаха сами. — И като че ли именно в тях е най-голямата ми надежда… Убедих се, че момчетата виждат шиха, за конто възрастните понякога са слепи.
На другия ден към обед Пешо, Веселин и Чарли влязоха в кабинета на полковника. Момчетата бяха сериозни, лицата им имаха делови изражения и полковник Филипов веднага се досети, че разговорът няма да мине напразно. И тримата се разположиха в удобните кресла, извадиха листове хартия, после Пешо запита:
— Можем ли да почнем, другарю полковник:
— Цял съм внимание! — каза полковник Филипов напълно искрено. Пешо започна доклада си, другите двама от време на време нещо допълниха или прибавяха. Когато след половин час завършиха всичко, което имаше да кажат, лицето на полковника изглеждаше оживено, в очите му се се появил радостен блясък.
— Вие сте просто чудни момчета! — каза той възхитен.
— Има ли нещо важно? — попита с надежда Пешо. — Разбира се! Първо, от описанието се вижда, че колата не е „Шевролет“, а навярно „Буик“…
— Аз и видях марката — каза Чарли смутено.
— Къде?
— Върху капака на задното колело!
— А ето — капакът навярно бил чисто и просто сменен — Това, първо, и второ — много е важен тоя белег върху задния десен калник! Ако знаехме по-рано тази подробност…
— Сега късно ли е?
— Не, не е късно… Освен това за мен е много важен случаят с ходатайството в мините… Защо Тороманов е искал в навечерието на такива важни събития да се назначи на работа в мините?
— И ние мислехме за това! — каза Пешо.
— Ето една следа, която не трябва да изпускаме! Директорът на мините е мой личен познат, той ще ни помогне в издирването! Достатъчно е само още днес да му се обадим!
Полковник Филипов поговори още четвърт час с момчетата, после ги изпрати чак до голямото стълбище.
— И тъй — довечера си стойте в къщи! — каза той на прощаване. — Може би някой от вас ще ми потрябва!
— Бъдете спокоен, другарю полковник! — отвърна за всички Пешо.
Момчетата заслизаха по стълбите с повдигнато самочувствие. Ето — те бяха отново необходими, отново ги търсеха, отново бяха влезли като активни участници в преследването на диверсантите.
ВНЕЗАПНА РАЗВРЪЗКА
На другия ден точно в 8 и 20 вечерта на гара Хвойна пристигна с доста голямо закъснение редовният пътнически влак. Беше се вече здрачило, край старите брястове около гаричката прелитаха с бледи припламвания светулчици, тихо подсвиркваха в клоните им нощни птици. От запад вече прииждаше мракът и гасеше последните светлинни по небето. Гарата бе тиха, тъмна и глуха — като всички малки провинциални гарички — и понеже наоколо нямаше никакво голямо селище, почти напълно безлюдна. Началникът на гарата с бледен газов фенер в ръка бе единственият посрещач на влака.
Големият черен локомотив спря с пъшкане, като се обвиваше с бяла пара. От вагоните слязоха само неколцина пътници, повечето от тях работници в мините, и още една двойка, която началникът на гарата веднага забеляза. Това бяха възрастен, доста добре облечен цивилен мъж и момче с къси панталони — навярно баща и син и навярно същите ония гости, които колата на главния директор чакаше. Само преди пет минути шофьорът на директора бе дошъл да попита за закъснението и се бе прибрал отново при колата си със сърдито мърморене.
Пътниците бяха с лек багаж — само мъжът носеше в ръка неголям хубав кожен куфар. Момчето се озърна, сякаш чакаше да види някого, и учудено каза:
— Май че няма никакъв шофьор!
— Не може да няма! — отвърна убедено мъжът. — Сигурно ни чака при колата си!
Началникът на гарата чу само последните думи и макар да не беше съвсем прилично да се намесва в чужд разговор, добродушно се обади:
— Колата на директора е на шосето, другарю инженер… Отдавна чака…
— Благодаря — кимна мъжът. — Откъде се минава?
— През чакалнята…