За миг на лицето на шофьора се появи колебание, той мълчеше.
— Чакам! — повтори твърдо полковник Филипов.
— Господин полковник, вие… вие трябва да ми обещаете, вие трябва да ми дадете честна дума, че това… ще облекчи съдбата ми…
— Аз не съм съд и аз лично не мога нищо особено да ти обещая! — каза строго полковникът. — Но това, което ти искаш — то се разбира от само себе си… Ние не сме зверове като вас, на нас са чужди злобата и отмъщението!… За нас е важно да нямаме врагове, които да подриват мирния живот на нашата страна!…
Ако ти дадеш основания да смятаме, че ще се поправиш, нашият съд ще ти даде цялата възможност да живееш, да изкупиш вината си и да станеш нов човек… Някой ден ти отново ще бъдеш свободен и целият този живот, който сега си водил, ще ти се вижда като тежък и страшен кошмар! Някой ден ти ще се срамуваш, че така упорито си се старал да навреждаш на родината си!
Шофьорът мълчеше.
— Добре, аз ще говоря! — каза той внезапно и лицето му потъмня от приток на кръв. — Аз ще кажа всичко, което знам… И без друго играта е пропаднала, няма смисъл да се закопаваш за една пропаднала работа…
— Къде се крият? — настоя полковникът.
— Тук в селището… в квартирата на зъболекаря.
— На зъболекаря? — възкликна директорът. — Това не може да бъде!
Шофьорът го погледна със затаено презрение.
— Те са при зъболекаря! — повтори той вяло.
— И петимата, или Тороманови останаха в София?
— Само трима са… Вие знаете на двамата имената, а третият и на мене не е известен… Тороманови, разбира се, останаха в София, те тук само ще пречат…
— Имат ли оръжие?
— Да, имат автоматично оръжие и няколко бомби.
— А взривните вещества? Шофьорът отново леко пребледня.
— Взривните вещества са в склад номер осем.
— Под земята? — възкликна лейтенант Наумов и избърса несъзнателно с ръка потта, избила по челото му.
Полковник Филипов го погледна строго.
— Моля, не прекъсвайте! Кой пази взрива?
— Никой не го пази — отвърна глухо шофьорът. — Сам се пази! Магазинерът знае, че там има части от компресори.
— За какво е складиран там взривът?
— Знаете за какво! — отвърна шофьорът и облиза пресъхналите си устни.
— Аз добре зная, но трябва да го кажеш и ти!
— Групата трябваше да хвърли във въздуха мините с техните най-важни инсталации…
— …и с хората…
— Да, и с хората…
— За кога бе определен денят?
— Не беше точно установено… Все още търсехме възможност един или двама от групата да проникнат вътре като работници… Но това се оказа необикновено трудно, просто… невъзможно…
— Защо се отказахте от идеята Тороманов да проникне в мините като инженер…
Шофьорът погледна смутено полковника.
— Разбрахме, че няма да го приемат. Тука бдителността е засилена, това е просто невъзможно…
— Оказа се, че не е толкова силна! — каза полковникът. — Щом сте внесли вътре взрива, значи нещо в бдителността куца…
Лейтенант Наумов се изчерви.
— Взрив е друго, а хора — съвсем друго! — отвърна шофьорът.
— Кой има право да влиза в контакт с групата, която сега се крие при зъболекаря?
— Никой освен мене…
— А може би и всеки друг, който знае парола…
— Само аз зная парола…
— А ако ви прехвърлят помощници през границата?
— Това е вече друго… Те са длъжни да я знаят…
— Кажете я! Кажете я пред всички!
Лицето на шофьора отново потъмня от приток на кръв, той едва ли не заекна от усилие, но каза паролата.
— Така! — въздъхна полковникът. — Сега можеш малко да починеш! Стефане, дай му вода и цигари! Ако иска — дай му и малко коняк.
— Коняк? — попита директорът.
— Да, малко, колкото да дойде на себе си!
Полковникът и лейтенант Наумов излязоха от кабинета. Пешо, който през цялото време мълчаливо слушаше разпита, с облекчение въздъхна. Нямаше вече никакво съмнение — тоя път бандитите нямаше да се отскубнат. Въпреки преживяната опасност, въпреки тежкия и задушен въздух в кабинета на директора, сега му се струваше, че диша по-леко, отколкото и да било друг път. През това време директорът на мините някак без желание и едва ли не с отвращение изпълняваше нарежданията на полковник Филипов. Той наля вода в чиста чаша, принесе луксозната кутия за цигари, после извади отнякъде и шише с коняк. Шофьорът най-напред се нахвърли на цигарите, но белезниците му пречеха да запали клечката кибрит. Като се понавъси, директорът му запали цигарата.