Следобедът на един фавън (Еклога)

Стефан Маларме Следобедът на един фавън Еклога

Фавнът:

О, тези нимфи — нека са вечни те.

                                                                Тъй свеж,
сред здрач да розовее крилатият вървеж —
в шубрака на съня.

                                Нима съм влюбен в бляна?
Съмнението — мрак античен — ме обхвана,
тъй както остри клонки, сред истински гори
разтворени наяве, уви! А сам дори
представях си триумф на нереални рози.
Но помисли добре…
                                Не в твойте ли възторзи
кръгът от тия странни жени се извъртя!
Измамата — о, фавне! — струи от извор тя:
на най-смирената очите ледносини.
Но тази, другата, с въздишките, кажи ни,
не е ли топъл вятър, сред руното замрял?
Защо пък не! Със зноя мъчителен и вял,
събарящ ни в несвяст, зората пак е в схватка,
но само с пръските на мойта флейта сладка
в леса от звуци росен; и само вятър плах,
родил се в двете цеви и втурнал се от тях,
преди звукът да ни поръси с дъжд безплоден;
на хоризонта тих, без гънка, неизброден
един изкуствен повей — тъй чист и поривист —
е въздухът, политнал към бягащата вис.

О, сицилийски бряг с мочурища, с лимани,
от мойта суета с убийствен зной терзани,
под цъфналите искри РАЗКАЗВАЙ пак за мен,
как кухите тръстики сечах, въоръжен
с талант, когато сред далечината — злато,
зелено от лозя и с ручеи облято

Далече от устата със сладка шумна страст,
нали целувката със зъби величави
на мойта девствена и бедна гръд остави
една потайна рана, уви — за цял живот.
Но стига! В тази тайна под стихналия свод
бе посветен гласът на двойната тръстика
и той, възпрял срама по бузите да блика,
сънува — в стон протяжен — как всеки бе призван
до края красотата да весели — със свян
фалшив — от нея до наивната си песен;
и горд, че любовта разлива глас небесен,
пак в унес да изпада — гърба ли различи,
или по ханша тръгне с премрежени очи:
безплодно-звънката и монотонна линия.

Ти, инструмент, зовящ към бягства и униния,
о, Сиринкс, в езерата ме чакай разцъфтял!
Със своя глас надменен аз ще зова с печал
богините; и по езически пътеки
ще смъкна пояси от сенките им леки:
от гроздето узряло тъй пиех светлина,
за да пропъдя скърби и чувство за вина,
към лятното небе аз вдигах празна чепка
и кожиците й надул, следях как трепка
през тях до късно здрачът — и още жаден бях.

О, Нимфи, всеки СПОМЕН издуйте с весел смях.
С око тръстиките пронизвам — гледка странна:
безсмъртна шия сред вълните тъне, рана
пламтяща с вик ужасен дано да угаси;
и къпането дивно от пръснати коси
изчезва в тръпки и лъчи, о, изумруди!
И втурвам се, и в миг съм спрял (след буйства луди,
о, тая сладка болка да бъдат само две),
прегръдката съдбовна със сънища зове;
понасям ги, летя с телата прилепени
натам, към сенките прохладни и зелени,
където дъх на рози под слънчев лъч искри
и стопля се тъй както и нашите игри.
Обичам те, о, гняв на девственици, дреме
под теб насладата от свято голо бреме,
изплъзнато от мойта изгаряща уста —
светкавица! Уплаха потайна на плътта:
от стъпкващия крак до трепета в душата,
прощаваща се в миг с невинността, обвята
от тъжни влажни пари, облята от сълзи.
Престъпност ли е бодро страха да се срази
и гъстите коси с ръка да разплетете —
за ласките и за страстта на боговете:
едва успял да скрия пламтящия си смях
под гънките щастливи на първата (държах
я с груби пръсти аз — невинност белопера,
като сестра си в свян да пламне, затрепера,
но малката изчезна с нетрепващо лице),
изпуснал свойта плячка, с отпуснати ръце —
едва ли сенките пак някога ще хвана! —
стоях без жален стон, с душа, все тъй пияна.