Но нека! Чужда радост ще ме влече сега,
увила гъсти плитки край моите рога,
ти знаеш, моя страст, че с пурпур по страните
се пуква всеки нар и се роят пчелите;
и нашта кръв, зовяща с любов, тече за тях:
желанията вечни — рояк, жужащ без страх.
В леса от злато и от пепел, прах безцветна,
избухна празник сред листата сухи: Етна,
да — Етна! Тук Венера и теб те посети,
и лавата беляза с невинните пети,
и екна тъжен сонм, и пламък се замята.
Царицата държа!
О, мъст!…
Но не — душата,
олекнала от думи, и тежката ми плът
в притихналото пладне отпуснати лежат:
ще трябва да заспят, прострени на нагрятия
сух пясък, жадни, но без клетви и проклятия…
И виното небесно ще пия изтощен.
О, сбогом; вече сенки, но пак ще сте пред мен.