Тъкмо тук Осуиго беше дълбока, мътна и не много широка. Черните й води се виеха под надвисналите дървета, които на места съвсем затулваха небесната синева. Тук-там се срещаха горски исполини, почти хоризонтално полегнали над повърхността на реката, и човек едва успяваше да се опази от клоните им. А вейките на по-малките дървета, които опасваха двата бряга, непрестанно се къпеха във водите й. Картината, така красиво нарисувана от нашия именит поет, която ние взехме за епиграф на тази глава, тук беше получила истинското си въплъщение. Черната глинеста почва, наторявана в продължение на векове от гниещата растителност, пълноводната река и „тъмните лесове“ оживяваха така ясно пред погледа, както живо ги рисуваше перото на Брайънт пред въображението. Накратко казано, гледката разкриваше една богата и щедра природа, преди да е била подчинена на нуждите и желанията на човека: пищна, неопитомена, пълна с изненади, омайваща със своята живописност, сурова и примитивна. Но нека не забравяме, че събитията, които описваме, се развиват в 175… или дълго преди Западен Ню Йорк да бъде приобщен към цивилизования свят и да стане желан обект на търговци и авантюристи. В ония далечни дни имаше само два канала за военна свръзка между населената част на колонията Ню Йорк и пограничните области, съседни на Канада — един през езерата Чаплин и Джордж, а другият по Моухок, Уд Криик, Онеида и останалите реки, които вече описахме. По цялото протежение на тези съобщителни пътища бяха разположени военни фортове, но между последния форт при извора на Моухок и устието на Осуиго съществуваше едно празно пространство от сто мили, голяма част от което Мейбъл и Кап пропътуваха под водачеството на Пронизваща стрела.
— Понякога ми се иска отново да е мир — каза Следотърсача — и да скитаме на воля из гората, за да търсим не врагове, а само дивеч и риба. Много щастливи дни сме прекарали с Голямата змия по бреговете на тези реки, хранили сме се с еленово месо, сьомга и пъстърва, без да мислим нито за мингоси, нито за скалпове! Как ми се ще понякога тези благословени дни да се върнат отново, защото не ми е в природата да убивам себеподобните си. Надявам се, че дъщерята на сержанта не ме мисли за някакъв злодей, който изпитва удоволствие да преследва и убива човешки същества?
При тази забележка, която имаше формата на въпрос, Следотърсача погледна назад и макар че и най-добрият му приятел едва ли би могъл да нарече обгорялото му от слънцето, загрубяло, но усмихнато лице, красиво, на Мейбъл то се стори очарователно — такова простодушие и честност се излъчваха от всяка негова черта.
— Не допускам баща ми да изпрати такъв човек, за какъвто вие току-що споменахте, за да преведе дъщеря му през горската пустош — каза младото момиче и отвърна на усмивката му със своята също така открита и пленителна усмивка.
— Е, не би изпратил, разбира се. Сержантът е умен човек и в не един поход и сражение сме крачили един до друг, рамо до рамо, както той би се изразил, макар че аз предпочитам ръцете ми да са развързани, когато наблизо се върти някой френец или минго.
— В такъв случай вие сте младият приятел, когото баща ми така често споменаваше в писмата си?
— Младият му приятел, да, сержантът има тридесет години преднина пред мене, с тридесет години е по-голям и с това много ме превъзхожда.
— Но може би не и в очите на дъщеря му, приятелю — обади се Кап, който беше започнал да си възвръща настроението, откакто се намери сред плискащите се води на реката. — Тези тридесет години, за които говорите, не винаги са преимущество в очите на една деветнадесетгодишна девойка.
Мейбъл поруменя и извърна лице, за да избегне очите на този, който стоеше на носа, но срещна възхитения поглед на младежа, застанал до кормилото. Като последно спасително средство живите й, но благи сини очи потърсиха убежище във водата. И тъкмо в този момент лекият ветрец, който едва браздеше водната повърхност, понесе някакъв глух тътен по алеята, образувана от двете редици дървета.
— Какъв приятен звук — каза Кап, наостряйки уши като куче, чуло далечен лай. — Това навярно е прибоят по бреговете на вашето езеро?
— Не, лъжете се — отвърна Следотърсача, — това е само реката, която се спуска по скалите на половин миля под нас.
— Нима тази река има водопад? — попита Мейбъл и лицето й още повече поруменя.
— По дяволите! Следотърсачо… или вие, Сладка вода (Кап вече тъй наричаше младия Джаспър, за да покаже, че е възприел пограничните обичаи), не е ли по-добре да се отклоните от курса и да доближите лодката до брега? Има ли водопади, има и бързеи и няма да разберем как ще попаднем във водовъртежа.