— Доверете се на нас, приятелю Кап, доверете се — отвърна Следотърсача. — Ние сме обикновени сладководни моряци наистина, а аз самият дори и с това трудно мога да се похваля, но разбираме от прагове, водовъртежи и бързеи и като се спускаме по този водопад, ще положим всички усилия да не се посрамим.
— Като се спускаме? — възкликна Кап. — По дяволите, човече. Нима сте намислили да се спуснете по водопада с тази яйчена черупка?
— Да, тъкмо това се каним да направим. Пътят ни минава през водопада и е много по-лесно да го преминем, отколкото да разтоварваме пирогата и цяла миля да пренасяме и нея, и съдържанието й.
Мейбъл обърна пребледнялото си лице към младия човек на кърмата, защото тъкмо в този миг нов повей на вятъра отново донесе до ушите й бученето на водопада, когато причината за това бучене беше вече известна, то звучеше още по-страшно.
— Смятам, че като оставим на брега жените и двамата индианци — спокойно отбеляза Джаспър, — ние, тримата бели, тъй като сме привикнали с водата, ще можем да преведем лодката благополучно през водопада, както неведнъж сме го правили.
— И разчитаме много на вашата помощ, приятелю — допълни Следотърсача, като смигна на Джаспър, — защото за вас е привично да гледате как бушува водата наоколо ви. А няма ли кой да прикрепя багажа, премените на племенницата ви може да се прекатурят във водата и да се загубят.
Кап слушаше поразен. Да се спуснат по водопада, му се струваше ужасяващо, много по-ужасяващо, отколкото би се сторило на някой пълен невежа, който не разбира нищо от лодки. Той познаваше мощта на водната стихия и знаеше колко безпомощен става човек, когато е изложен на яростта й. Самолюбието му се бунтуваше срещу мисълта да слезе от лодката, докато другите не само без страх, а съвсем хладнокръвно се канеха да продължат с нея. И въпреки гордостта си и мъжеството, с което винаги бе посрещал опасността, той навярно би напуснал поста си, ако съзнанието му не бе изпълнено с ужасната мисъл за индианци, които дерат човешки скалпове. Пред тази опасност лодката му се виждаше истинско убежище.
— А какво ще стане с Магнит? — попита той. Грижата за любимата му племенница отново обезпокои съвестта му. — Не можем да оставим Магнит на брега, ако наблизо има вражески настроени индианци.
— Не се тревожете, на това място няма да намерите ни един минго, то е твърде открито за техните безчинства — отвърна Следотърсача уверено. — Природата си е природа и индианецът винаги ще го намериш там, където най-малко го очакваш. Не се страхувайте, че ще го срещнете по утъпканите пътеки, защото той предпочита да ви нападне тогава, когато най-малко сте готов за това. Тези негодници се гордеят, ако успеят да излъжат човека по един или друг начин. Отклони към брега, Сладка вода, ще оставим дъщерята на сержанта ей на онзи дънер, откъдето ще може да стигне на брега, без да си намокри дори краката.
Нареждането му бе изпълнено и след няколко минути от цялата група в лодката останаха само Следотърсача и двамата моряци. При цялата си професионална гордост Кап с радост би последвал другите, но не искаше така явно да проявява страх пред един сладководен моряк.
— Призовавам всички моряци за свидетели — каза той, след като слезлите от лодката се отдалечиха, — че това е все пак празна работа. Не се иска кой знае какво майсторство, за да се спуснеш по водопад, и най-младият моряк може да извърши такъв подвиг не по-лошо от стария и опитния.
— Не бива да подценявате водопада на Осуиго — подхвърли Следотърсача. — Той не е Ниагара или Джениси, нито Каху или Глен, нито пък водопадите на Канада, но все пак кара новаците да се разтреперват от страх. Нека дъщерята на сержанта застане ей на онази скала, за да види как ние, необразованите горски жители, преодоляваме трудностите, които не можем да избегнем. А сега, Сладка вода, всичко зависи от здравата ти ръка и вярното ти око, тъй като мастър Кап ще бъде само пасажер в лодката и не можем да разчитаме на него.
Щом кануто се отдели от брега, Мейбъл забърза разтреперана към скалата, която Следотърсача й беше посочил, разговаряйки със спътниците си за ненужната опасност, на която се бе изложил вуйчо й, докато очите й останаха приковани в гъвкавата фигура на Джаспър, който, застанал на кърмата на лодката, направляваше движенията й. Когато стигна до мястото, откъдето се виждаше водопадът, тя едва успя да сподави неволния си вик и закри очи с ръце. В следващата минута отново ги откри и изпаднала в захлас, неподвижна като статуя, продължи да гледа със затаен дъх онова, което ставаше при водопада. Двамата индианци седяха невъзмутими на един дънер и почти не погледнаха към реката, но жената на Пронизваща стрела се приближи до Мейбъл и започна да наблюдава движенията на лодката с такова любопитство, с каквото децата наблюдават премятанията на човечетата с оловно дъно.