ГЛАВА IV
С природата повело спор.
изкуството с успех създаде
беседка сред градински двор
с бръшлян по нейната ограда.
След водопада Осуиго става по-бърза и по-своенравна. Има места, където водите са дълбоки, тихи и спокойни, но се срещат и немалко подводни пясъчни насипи и бързеи, а в онова далечно време, когато всичко си беше такова, каквото природата го бе създала, преминаването на тези места не беше съвсем безопасно. Малко усилия се изискваха от кормчията да направлява лодката, но там, където течението ставаше много бързо или се срещаха подводни скали, трябваше да се внимава. Нужна беше не само предпазливост, а и голямо хладнокръвие, сръчност и сила, за да се избегнат опасните места. Мохиканът знаеше добре това и внимателно избра едно място, където реката течеше съвсем спокойна, за да могат лодките да се приближат до брега и той да им предаде новините.
Щом разпозна фигурата на червенокожия си приятел, Следотърсача с мощен замах на греблото обърна носа на лодката си към брега, като в същото време даде знак на Джаспър да го последва. След миг двете лодки безшумно се плъзнаха покрай храстите, надвиснали над реката. Всички пазеха пълна тишина — едни от страх, други от привична предпазливост. Когато лодките наближиха индианеца, той им даде знак да спрат и двамата със Следотърсача размениха загрижено по няколко думи на езика на делауерите.
— Вождът не би могъл да вземе изсъхналия дънер за враг — каза Следотърсача на червенокожия си другар, — защо тогава ни накара да спрем?
— Гората е пълна с мингоси.
— Това ние подозираме вече от два дни. Има ли вождът някакви доказателства.
Мохиканът безмълвно му подаде чашката на изсечена от камък лула.
— Лежеше на една прясна следа, водеща към гарнизона. — Така наричаха в ония дни военните укрепления по границата, независимо имаше ли в тях войска, или не.
— Това може да е част от лулата на някой войник. Мнозина от тях си служат с лули на червенокожи.
— Погледни — каза Голямата змия и отново поднесе откритието си към своя приятел.
Чашката на лулата беше от креда, издялана внимателно и с голямо умение. В средата беше издълбан един католически кръст с такава прецизност, че не оставяше място за никакво съмнение относно предназначението му.
— Това предвещава опасност — каза Следотърсача, изпълнен със суеверния страх, който изпитваха всички колонисти пред този свещен символ, завладял по онова време цялата страна и станал такава неотменна част от нейните предразсъдъци, че караше хората винаги да го свързват с неговите носители. Този страх беше пуснал дълбоки корени в съзнанието и следи от него могат да се открият и днес. — Само на индианец, покварен от лукавите канадски свещеници, би дошло наум да издълбае подобно нещо върху лулата си! Уверявам те, че тези негодници се молят пред това изображение всеки път, когато се готвят да нападнат невинната ек жертва и да я подложат на страшните си зверства. Но с тази лула е пушено до неотдавна, Чингачгук, нали?
— Тютюнът още тлееше, когато я намерих.
— Това не ми харесва, вожде. Къде беше следата?
Мохиканът посочи едно място на около стотина крачки от тях. Положението започваше да става сериозно и двамата водачи се съвещаваха настрани в продължение на няколко минути, после се изкачиха по брега, отидоха до посоченото място и се заеха да разглеждат внимателно следата. След около четвърт час Следотърсача се върна сам, а червенокожият му другар изчезна в гората.
Обикновено лицето на ловеца изразяваше простодушие, честност и искреност, примесени със самоувереност, и това винаги внушаваше спокойствие на онези, които се намираха под неговата грижа. Но сега тревога помрачаваше неговото открито лице и това не остана незабелязано от спътниците му.
— Какво се е случило, Следотърсачо? — попита Кап, като благоразумно сниши плътния си гръмлив самодоволен глас почти до шепот, който много повече подхождаше на криещата безброй опасности горска пустош. — Дали неприятелят не се готви да ни попречи да акостираме в пристанището?
— Какво казахте? Не ви разбрах.
— Да не би тези нарисувани нехранимайковци да са пуснали котва в пристанището, към което ние държим курс, с надеждата да ни отрежат пътя?
— Може и така да е, както казвате, приятелю Кап, но аз, да си призная, нищо не разбирам от думите ви. В такива трудни минути колкото по-просто се изразява човек, толкова по-лесно го разбират. Не разбирам нищо от вашите пристанища и котви, знам само, че на стотина крачки оттук се намира дяволската следа на един минго и е прясна като току-що убит дивеч. Ако оттам е минал един от тези дяволи, защо да не са минали и цяла дузина? И което е най-лошо, те са отишли надолу към гарнизона и жива душа няма да може да прекоси просеката около форта, без техните зорки очи да я забележат и без да засвистят куршуми.