— Не мислите ли, Следотърсачо — попита Кап, — че ще бъде най-разумно да надуем платната и да дадем пълен напред по течението, щом се убедим, че тези разбойници са зад гърба ни? Ние моряците наричаме преследването в килватер25 „празна работа“.
— Не мърдам от това място, дори да ми предложат всичкия барут в склада на гарнизона, докато не получим вест от Голямата змия. Та нали отговорността за красивата дъщеря на сержанта лежи върху нас! А работата няма да се размине, без да пленят или убият някого. Ако една нежна сърничка като тази, която са ни поверили, можеше да галопира през гората като стар елен, бихме могли да напуснем лодките и по обиколен път да стигнем гарнизона призори.
— Нека тогава го направим — възкликна Мейбъл, като се изправи под напора на внезапен изблик. — Аз съм млада, подвижна, свикнала съм да вървя, лесно бих могла да изпреваря дори и милия си вуйчо. Не ме считайте за пречка.
— Не, не, мило момиче, никой не ви смята за пречка или нещо подобно и всеки от нас би се подхвърлил на двойно по-голям риск, стига да може да услужи на вас и на доблестния сержант. Не мислиш ли и ти така, Сладка вода?
— Да й направя услуга! — възкликна Джаспър. — Нищо не може да ме накара да изоставя Мейбъл Дънъм, докато не я видя здрава и читава в прегръдките на баща й.
— Прекрасни са думите ти, момче, благородни и мъжествени. И аз се присъединявам към тебе с цялото си сърце и душа. Не, скъпа Мейбъл, вие не сте първата жена, която ще преведа през горската пустош, и само с една се случи нещастие… Ужасен ден беше този наистина, но дано никога вече не се повтаря!
Мейбъл погледна единия, после другия от покровителите си и хубавите й очи плувнаха в сълзи. После съвсем непринудено подаде ръка и на двамата и заговори, макар в началото гласът й да беше малко задавен.
— Не мога да си позволя да се излагате на опасност заради мене. Моят скъп баща ще ви бъде благодарен, аз също много ви благодаря и вярвам, че Бог ще ви възнагради, но нека не поемаме ненужен риск. Мога да вървя, често съм изминавала цели мили разстояния, ей тъй, просто от детинска приумица. Защо сега да не напрегна сили, когато става въпрос за живота ми, впрочем не — за драгоценния живот на всички вас?
— Тя е добър, честен другар, Джаспър — намеси се Следотърсача, без да изпуска ръката на девойката, докато тя, подтиквана от някаква вродена скромност, сама не я отдръпна. — И в същото време тъй очарователна! Нас гората ни прави груби и понякога коравосърдечни, Мейбъл, и едно такова мило създание като вас може да ни възвърне към младежките ни чувства и да ни накара да ги запазим до края на дните си. Сигурен съм, че и Джаспър ще ви каже същото, защото и на него, както и на мен, рядко му се случва да срещне по Онтарио същество като вас, което да смекчи сърцето му и да му спомни за любовта към ближния. Е, Джаспър, кажи, прав ли съм, или не?
— Съмнявам се дали подобни на Мейбъл Дънъм изобщо могат да се срещнат някъде — отвърна вежливо младежът, а искреността, изписана по откритото му лице, говореше по-красноречиво от всякакви думи. — Няма да ги срещнеш не само в горите и по езерата, но дори в колониите и градовете.
— По-добре е да оставим лодките — намеси се бързо Мейбъл. — Струва ми се, че е опасно да седим повече тук.
— Това не е по вашите сили, няма да издържите. Ще трябва да вървим повече от двадесет мили, да газим през шубраци, коренища и блага в непрогледна тъмнина. Освен туй сме и много хора — ще оставим широка диря след себе си, а може и да се наложи да си проправим път до гарнизона с оръжие в ръка. Не, по-добре е да чакаме мохикана.
Никой не заговори повече по този въпрос, тъй като решението на ловеца, от когото всички чакаха помощ и съвет в тези трудни минути, беше категорично. Хората се разпръснаха на отделни групички. Пронизваща стрела и жена му седнаха настрани под едни храсталаци и заговориха шепнешком — мъжът говореше троснато, отсечено, а жената отговаряше с кротост и смиреност, характеризиращи подчиненото положение на туземните жени. Следотърсача и Кап се настаниха в една от лодките и започнаха да си разказват разни свои приключения по море и по суша, а Мейбъл и Джаспър, седнали а другата лодка, за един час се сближиха и опознаха тъй, как го при други обстоятелства не биха успели и за цяла година. Минутите летяха неусетно въпреки заплашващата ги опасност и двамата млади много се учудиха, когато Кап им каза колко време вече са прекарали в чакане.