— Водата е измила всякаква следа! — обади се един от индианците в реката, застанал така близо до изкуственото скривалище, че някой отвътре спокойно можеше да го докосне с риболовното копие, което се намираше на дъното на Джаспъровата лодка. — Реката е измила следата така, че и ингилизка хрътка не може да я намери.
— Бледоликите са избягали с лодките си — обади се друг от брега.
— Не е възможно! Пушките на нашите войни там долу са безпогрешни.
Следотърсача хвърли многозначителен поглед към Джаспър и стисна зъби, за да сподави звука от собственото си дишане.
— Нека очите на младите ми войни гледат тъй, сякаш са орлови — каза най-възрастният измежду тези, които газеха във водата. — Ето вече цяла луна вървим по пътеката на войната, а сме се сдобили само с един скалп. Сред тях има и момиче, а някои от нашите бойци се нуждаят от жена.
За щастие Мейбъл не разбра тези думи. Джаспър още по-силно смръщи вежди, а лицето му почервеня от гняв.
Ирокезите замлъкнаха и скритите бегълци чуха как индианците на брега пак тръгнаха бавно напред, като предпазливо отмахваха храстите по пътя си. Те очевидно вече бяха отминали скривалището, но тези в реката все още стояха и изследваха внимателно брега, очите им светеха като разпалени въглени сред боядисаните им за война лица. След около две-три минути и тези трима се заспускаха надолу по реката, стъпка по стъпка, като хора, които са загубили нещо и го търсят. Така те отминаха изкуствената преграда и от устата на Следотърсача се изтръгна характерния за него сърдечен беззвучен смях, който навикът и природата му бяха отредили. Радостта, му обаче беше преждевременна, защото последният от тях тъкмо в този момент се обърна, погледна назад и изведнъж се спря.
Напрегнатата му поза и съсредоточеният му поглед показваха, че храсталаците по някакъв начин са привлекли вниманието му.
Може би за щастие на бегълците войникът, който проявяваше тези признаци на съмнение, беше млад и тепърва трябваше да печели слава. Той добре знаеше колко е важно на неговите години човек да бъде предпазлив и скромен и много се боеше от присмеха и високомерието, с които неговите другари щяха да посрещнат една лъжлива тревога. Затова не ги извика, а тръгна обратно сам и докато другите продължаваха да се спускат по реката, той нерешително се приближи до храстите, приковал поглед в тях, сякаш някаква магическа сила го привличаше. Някои от листата, изложени на слънцето, бяха малко клюмнали и това слабо отклонение на обикновените природни закони беше събудило подозрението на младия войн. В това няма нищо чудно, защото сетивата на индианеца се изострят до крайност, когато върви по пътеката на войната, и най-незначителна на пръв поглед дреболия привлича вниманието му и го довежда до търсения обект. И наистина промяната в листата беше тъй нищожна, че младият войн не се реши да извести на другарите си за откритието, което бе направил. Откриеше ли наистина нещо важно, славата за това щеше да се падне само нему. Не откриеше ли нищо, щеше да избегне присмеха, от който тъй много се страхуват индианците. Като всеки горски жител, той много добре разбираше, че не е изключено да попадне в клопка и че трябва да се придвижва много бавно и предпазливо. Всички тези съображения и колебания го караха да се забави, преди да приближи храстите, посадени от Следотърсача, дотолкова, че да може да ги докосне с ръка. Двете групи индианци вече се бяха отдалечили на около петдесет-шестдесет метра.
Въпреки опасното положение, в което се намираха, пътниците зад прикритието не сваляха очи от неспокойното лице на младия ирокез, който се вълнуваше от противоречиви чувства. Най-много го блазнеше надеждата за успех, постиган от малцина старейшини на племето, а заедно с успеха щеше да дойде слава, каквато рядко се пада на войн, излязъл за първи път на пътеката на войната. После го обземаха съмнения, защото от полъха на вятъра клюмналите листа се изправяха и се съживяваха. Освен това страхът от скритата опасност не го напускаше и изразът на лицето му постоянно се менеше. Промяната на храстите, набучени във водата, беше тъй незначителна, че когато ирокезът опипа с ръка листата, помисли, че се е измамил. Но тъй като човек никога не се разколебава напълно, преди да е опитал всички възможни средства, младият войн внимателно разтвори клоните, пристъпи една крачка напред и очите му съзряха скрилите се, неподвижни като статуи пътници. Слабо възклицание се изтръгна от устата му, той отстъпи назад, очите му засвяткаха, но в този миг ръката на Чингачгук се вдигна и томахавката му се стовари върху обръсната глава на ирокеза. Той размаха ръце, политна назад и падна във водата, а бързото течение понесе надолу гърчещото се в предсмъртна агония тяло. Делауерът направи отчаян опит да хване ирокеза за ръката, за да му вземе скалпа, но не успя, окървавените води отвлякоха със себе си все още потръпващия товар.