Зоркият поглед на тускарора веднага съзря дима и почти цяла минута той стоя изправен на пръсти, с разширени ноздри като елен, който души неизвестна опасност във въздуха, приковал поглед подобно на ловджийско куче, очакващо изстрела на господаря си. После се отпусна и от устата му се изтръгна едва чуто възклицание, един тих звук, съвсем различен от пронизителните крясъци на индианските войни, с нищо повече не издаде вълнението си. Лицето му беше спокойно, а черните му орлови очи зорко оглеждаха панорамата от листа, сякаш искаше с един поглед да обхване всяка подробност, която би могла да го ориентира. И вуйчото, и племенницата добре знаеха, че дългото пътешествие, което бяха предприели през този обширен пустинен район, неизбежно ще бъде съпроводено от опасности, но нито единият, нито другият можеха на часа да определят добро или зло предвещава това близко съседство с човешки същества.
— Трябва да са онеиди или тускарори, Пронизваща стрела — каза Кап, обръщайки се към индианеца с английското му име. — Няма ли да е по-добре да се присъединим към тях и да прекараме нощта на удобните нарове в техния вигвам3?
— Там не вигвам — отвърна Пронизваща стрела с обичайното си спокойствие, — там много дърво.
— И все пак трябва да са някакви индианци; може би ваши другари от детинство, мастър Пронизваща стрела?
— Не тускарора, не онеида, не моухок — бледолик огън.
— По дяволите, Магнит, това вече превишава цялата ми моряшка опитност. Ние, старите морски вълци, можем да разпознаем войнишкия тютюн от моряшкия или койката на младия моряк от тази на помощник-капитана, но струва ми се, и най-старият адмирал от флотата на негово кралско величество не би могъл да различи дима на кралския огън от дима на въглищаря.
При мисълта, че толкова близо до тях, сред това глухо и отдалечено място, се намират човешки същества, свежите страни на красивата девойка още по-силно поруменяха, а очите й заблестяха, но тя бързо се съвзе от изненадата, обърна поглед към своя сродник и каза колебливо, защото и двамата често се бяха възхищавали от познанията на индианеца или по-скоро от инстинкта му.
— Огън на бледолики! Наистина, вуйчо, как би могъл да знае!
— Преди десет дни можех да се закълна, че не знае, мило дете, но сега вече просто не знам какво да мисля. Ще ми позволите ли, Пронизваща стрела, да ви попитам какво ви кара да смятате, че този дим е от огън на бледолики, а не от огън на червенокожи?
— Мокро дърво — отговори войнът с търпението на учител, който обяснява сложна аритметическа задача на глупавия си ученик. — Много влага — много дим; много вода — черен дим.
— Извинете, мистър Пронизваща стрела, но димът не е черен, нито пък е толкова гъст. Доколкото виждат очите ми, той е лек и прозрачен като парата, която се издига от капитанския чайник, когато на кораба няма друго за горене освен тресчици, останали от подпорките на корабния товар.
— Много вода — повтори Пронизваща стрела с леко кимване на главата. — Тускарор много хитър да пали огън с вода, бледолик много книга и гори всичко, много книга, малко знае.
— Да, виж, това е умно, признавам — обади се Кап, който не беше голям поклонник на учението. — Вождът намеква за твоите книги, Магнит. Той добре разбира нещата, макар и по свой начин. А колко далече сме сега според вашите пресмятания, Пронизваща стрела, от вирчето, което наричате Голямото езеро и към което държим курс вече от толкова дни?
Тускарорът погледна моряка спокойно и с чувство на превъзходство и отговори:
— Онтарио като небе, едно слънце и великият пътешественик ще го види.
— Да, че съм велик пътешественик, не мога да отрека, но от всичките ми пътешествия това е най-дългото, най-безполезното и най-навътре в сушата. Ако този вир със сладка вода е тъй близо, Пронизваща стрела, и в същото време тъй голям, мисля, че две здрави очи лесно биха го открили, защото очевидно от този наблюдателен пункт се вижда всичко на цели тридесет мили.
— Там — отвърна Пронизваща стрела и спокойно и плавно протегна ръка пред себе си — Онтарио!
— Вуйчо, ти си свикнал да се провикваш „земя“, а не „вода“ и затова не я забелязваш — възкликна племенницата и се засмя така, както се смеят младите момичета на собственото си лекомислие.