— Истинският ловец никога не изоставя пушката си, когато в рога му има още барут или патрони в паласката. Та аз не съм дръпнал спусъка нито веднъж днес, Сладка вода, а не ми се ще да се разделям с тези гадини, преди да ги накарам да ме помнят, докато са живи. Водата няма да навреди на краката ми. Освен това сред тези негодници виждам оня подлец Пронизваща стрела и ми се ще да му изпратя възнаграждението, което тъй заслужено му се полага. Надявам се, че си оставил дъщерята на сержанта някъде по-далеч от обсега на куршумите, Джаспър?
— Тя е в безопасност поне засега, защото всичко зависи от това, дали ще успеем да попречим на неприятеля да преплува реката. Те вече знаят слабото ни място и ако решат да преплуват, сигурно част от тях ще останат на другия бряг.
— Що се отнася до управляването на лодка, то там ти си е стихията си, момко, но аз съм готов да си премеря силите на греблото с най-опитния минго, който някога е успял да улови сьомга, Ако прекосят реката долу при рифа, защо ние пък да не я минем горе, в тихите води и тъй да си поиграем на гоненица с тези вълци?
— Защото, както вече ти казах, една част от тях ще останат на другия бряг. И освен това, Следотърсачо, нима ще изложиш Мейбъл на куршумите на ирокезите?
— Не, дъщерята на сержанта трябва да бъде спасена — отвърна водачът спокойно, но твърдо. — Имаш право, Джаспър, не бива да подлагаме милото й личице и нежното й тяло под пушката на някой минго. Но какво да правим тогава? Трябва да ги задържим оттатък реката поне за час-два, а после да използваме тъмнината и да направим каквото ни е по силите.
— Да, това не е лошо, Следотърсачо, ако можем да го осъществим. Но ще ни стигнат ли силите?
— Бог е с нас, момче, Бог е с нас. Глупаво е да мислим, че провидението ще изостави една девойка като дъщерята на сержанта в такъв труден момент. Между водопада и гарнизона, доколкото ми е известно, няма друга лодка освен тези двете, а на мен ми се струва, че нито един червенокож няма да посмее да тръгне насам под дулата на нашите две пушки. Не искам да се хваля, Джаспър, но всички по границата знаят, че моята сърнебойка много рядко пропуска целта.
— Изкуството ти е признато от всички, Следотърсачо, но да зареждаш пушката, ти трябва време. Освен това не си на твърда земя, зад някое добро прикритие, и няма да можеш да стреляш без условията, на които си свикнал. Ще успееш ли с моята лодка да доплуваш брега, без да си намокриш пушката?
— Все едно е да питаш орела може ли да лети! — отвърна другият, като се засмя по своя обичаен начин, после погледна към отсрещния бряг и добави: — Неблагоразумно е да слизаш отново в реката, защото, доколкото виждам, тези мерзавци се канят да прибягнат до барута и куршумите.
— Всичко може да стане без всякакъв риск. Мастър Кап отиде горе при кануто, оттам ще пусне един клон във водата, за да провери дали течението ще го донесе до твоята скала. Погледни, клонът е вече във водата. Доплува ли до тебе, само вдигни ръце и кануто ще го последва. Във всеки случай, ако лодката те подмине, не се тревожи, защото водовъртежът по-надолу ще я върне към брега и аз ще си я прибера.
Докато Джаспър още говореше, клонът се появи: теченето ставаше все по-силно и все по-бързо носеше клона надолу, право към Следотърсача, който го хвана, когато минаваше край него, вдигна го във въздуха и го размаха, за да покаже, че е успял. Кап разбра знака и спусна лодката в реката с цялата предпазливост и сръчност на опитен моряк. Кануто се понесе в същата посока, в която бе отплувал и клонът, и след минута вече беше в ръцете на Следотърсача.
— Браво, Джаспър, всичко беше извършено с такава ловкост, каквато подобава на един пограничен жител — каза ловецът със смях. — Само че ти си имал влечение към водата, а аз към гората. А сега нека оставим проклетите мингоси да запънат пушките си и да се прицелят — това е последният им случай да стрелят в незащитен човек.
— Не, не, тласни лодката към брега, напреко през течението, и се хвърли в нея по очи в момента, в който тя започне да се отдалечава — каза Джаспър възбудено. — Няма никакъв смисъл да се поемат рискове.
— Обичам да стоя лице с лице със своя враг, както подобава на мъж, особено когато той сам ми дава такъв пример — отвърна гордо Следотърсача. — Аз не съм червенокож, на белия човек подобава да се бие открито, а не от засада.
— Ами Мейбъл?