Когато сметнаха, че вече са стигнали средата на реката, двата бряга се виждаха само като някаква тъмна, безформена маса, а неравните върхове на дърветата едва се очертаваха на фона на небето. Един-два пъти те промениха посоката, защото неочаквано нагазваха в дълбока вода, а знаеха, че лодката е заседнала в най-плитката част на реката. Накратко казано, ръководейки се от това съображение, което им заменяше компаса, Джаспър и индианецът се лутаха във водата близо четвърт час, който се стори на младежа безконечен. Най-после разбраха, че са толкова далеч от това, което търсеха, колкото и при тръгването си от брега. Делауерът тъкмо се канеше да спре и да каже на другаря си, че ще бъде по-добре да се върнат обратно на брега, за да се ориентират и оттам да тръгнат наново, когато забеляза някаква човешка фигура да се движи пред тях във водата на една ръка разстояние. Джаспър беше до него и той веднага се сети, че ирокезите са се заели със същата задача, каквато си бяха поставили и те самите.
— Минго! — прошепна той в ухото на Джаспър. — Голямата змия ще научи своя брат как да бъде хитър.
В този момент младият моряк също забеляза неясния силует и тревожната истина проблесна и в неговото съзнание. Той разбра, че трябва да остави всичко в ръцете на индианския вожд и се закова на място, а делауерът продължи да върви предпазливо натам, накъдето бе изчезнала непознатата фигура. След минута ирокезът отново се появи — този път очевидно вървеше насреща им. На това място водата така силно бучеше, че те можеха да разговарят, без да се опасяват, че някой ще ги чуе. Вождът обърна глава назад и каза на своя другар:
— Довери се на хитростта на Голямата змия.
— Уф! — възкликна непознатият индианец и после добави на своя език: — Намерих лодката, но нямаше кой да ми помогне да я вдигна. Елате с мен да я изтеглим от камъните.
— На драго сърце — отвърна Чингачгук, който знаеше езика на ирокезите. — Води ни, ние те следваме.
Шумът на буйната река попречи на ирокеза да долови различията в гласа и произношението и той тръгна напред, а другите двама — след него. Тримата скоро стигнаха до лодката. Ирокезът я хвана за единия й край, Чингачгук в средата, а Джаспър — за другия край. Най-важното засега беше врагът да не открие било по дрехата, с която младежът все още беше облечен, било по характерната за белите форма на главата — че единият от спътниците му е бледолик.
— Вдигай! — каза ирокезът с присъщата на индианците лаконичност.
Тримата мъже без усилие вдигнаха лодката, подържаха я няколко минути обърната надолу, за да я изпразнят от водата, после я положиха в реката. И тримата се държаха здраво за нея от страх буйното течение да не им я изтръгне от ръцете, а ирокезът, който беше хванал носа на лодката, съвсем естествено започна да я тегли към източния бряг, където другарите му чакаха неговото завръщане.
Както делауерът, така и Джаспър се досещаха, че из реката бродят още ирокези, тъй като тяхното появяване ни най-малко не бе изненадало този, когото срещнаха. И двамата разбраха, че трябва да действат с най-голяма предпазливост. По-боязливи и по-нерешителни хора не биха се осмелили да се изложат на такава опасност и тъй дръзко да се вмъкнат сред неприятеля. Но тези двама погранични жители не познаваха страха, бяха свикнали да излагат живота си и добре съзнаваха колко важно е да попречат на враговете си да се доберат до лодката. Бяха готови дори да се подхвърлят на още по-голяма опасност, стига да могат да се сдобият с нея. Джаспър беше така убеден, че от тази лодка зависи спасението на Мейбъл, че твърдо бе решил да я завладее или да я унищожи, затова държеше ножа си в ръка, готов да нацепи тънката дървесна кора и поне временно да направи лодката негодна за употреба, в случай че станеше нещо, което да ги принуди да я изоставят в ръцете на неприятеля.
В това време ирокезът, който беше начело, бавно газеше във водата по посока на източния бряг, където се намираха другарите му, и без да изпуска лодката из ръце, теглеше след себе си и двамата смелчаци, които крайно неохотно го следваха. По едно време Чингачгук вдигна томахавката си и се приготви да смаже черепа на своя доверчив и нищо неподозиращ съсед, но мисълта, че предсмъртният му вик или трупът му, който течението щеше да понесе, могат да предизвикат тревога, го накара да се опомни и да се откаже от намерението си. В следващия мит; той съжали за нерешителността си, защото тримата изведнъж се видяха обкръжени от една група от четирима или петима ирокези, които също търсеха лодката.
След обичайните кратки и отсечени възгласи, изразяващи задоволството им, ирокезите настървено се хвърлиха към лодката. Всички, събрани около нея, искаха на всяка цена да я притежават: едните, за да нападнат неприятелите си, другите — за да си осигурят бягството. Това неочаквано попълнение даваше на вражеската група такова надмощие, че дори ловкият и съобразителен делауер се обърка за миг. Петимата ирокези очевидно твърде добре знаеха задачата си, за да губят време в приказки, и бързо повлякоха лодката към брега. Те имаха намерение да вземат греблата, които преди това бяха загубили, да качат в лодката трима-четирима войни, снабдени с пушки и барут, и да ги пратят на отсрещния бряг. Само опасността, че ще намокрят пушките и барута си, ги бе възпряла да преплуват реката веднага след като се стъмни.