Като се обърна на другата страна, Мейбъл усети по страните си свежия и приятен полъх на ветреца, който беше оставила на далечния морски бряг. Сега пред погледа й се представи нова гледка. Макар да беше подготвена за нея, девойката неволно трепна и от устата й се изтръгна възторжено възклицание, а очите й жадно поглъщаха разкрилата се красота. На север, на изток и на запад — почти във всички посоки — се разстилаше гладка водна шир. Водата тук имаше не зеленикавия оттенък на стъкло, тъй характерен за всички води в Америка, нито тъмносиния цвят на океана, а лека отсянка на кехлибар, без това да я прави по-малко прозрачна. Никъде не се виждаше земя освен близкия бряг, който се простираше наляво и надясно в една непрекъсната гориста ивица с широки заливи и ниски носове. На места брегът беше скалист и когато мудните води заливаха пещерите, образувани от високите отвесни скали, оттам се разнасяше глух шум, наподобяващ далечен оръдеен изстрел. Нито едно платно не се белееше по повърхността на езерото, нито една едра риба не лудуваше в глъбините му, дори и след най-продължителен и щателен оглед на този необятен простор не можеше да се открие и следа от човешки труд и облагородяване. Безкрайното горско пространство граничеше с необятната водна шир.
Природата сякаш се бе забавлявала, поставяйки един до друг два от основните си образци в такъв смел контраст, и в залисията бе забравила всякакви други дреболии. Погледът се обръщаше с удивление и наслада от просторния зелен килим към още по-просторното водно огледало, от неспирното, но кротко полюляване на езерните води към свещения покой и поетическото усамотение на гората.
Простодушна като повечето обитателки на глухата и затънтена провинция по онова време, естествена и пряма, каквато би могла да бъде една мила и добра девойка, Мейбъл Дънъм не беше лишена от чувство за поетичното и умееше да се наслаждава на красотата на нашата земя. Макар че едва ли можеше да се нарече образована — защото повечето девойки получаваха в онези далечни дни само най-повърхностни познания, тя беше далеч по-умна и просветена от другите млади жени с нейното обществено положение и в това отношение правеше чест на своите учители. Вдовицата на един офицер, който беше служил в същия полк заедно с Томас Дънъм, бе взела под свои грижи момичето след смъртта на майка му и благодарение на настойничеството на тази жена Мейбъл бе придобила някои навици и схващания, които иначе завинаги щяха да й останат чужди. В семейството на своята настойница тя беше заемала не мястото на прислужница, а на скромна компаньонка и резултатите от това явно проличаваха в умението й да се облича, в говора и дори в чувствата и възприятията й, макар да не бе успяла да достигне висотата на поведение, характерно за една истинска дама. Тя беше заличила недодяланите обноски и привички на първоначалното си възпитание наистина, но не бе придобила изцяло онзи светски блясък, който би й помогнал да заеме положение по-високо от това, определено й от произхода и имотното й състояние. Всички други отличителни и своеобразни черти в нейния характер й бяха дадени от природата.
След тези обяснения читателят вече няма да се учуди, когато разбере, че Мейбъл съзерцаваше открилата се пред нея картина с върховна наслада, а не с някакво обикновено чувство на изненада. Тя възприемаше красотата на пейзажа така, както би го възприел и всеки друг, но заедно с това чувствуваше и неговото величие — поетичната усамотеност, тържественото спокойствие и красноречивото безмълвие — всичко онова, с което ни очарова девствената природа, още незасегната от труда и усилията на човека.
— Колко е красиво! — възкликна неволно Мейбъл, застанала на усамотения бастион с лице към езерото, вдъхвайки с наслаждение свежия въздух, който действаше живително на душата и тялото й. — Колко красиво и все пак колко необичайно!
Леко докосване по рамото я накара да прекъсне думите си и потокът от мисли. Мейбъл се обърна, очаквайки да види баща си, но видя Следотърсача, застанал до нея. Той стоеше спокойно, облегнат на дългата си пушка, смееше се беззвучно и с протегната ръка сочеше панорамата от земя и вода.
— Ето, вижте нашите владения — каза той. — На Джаспър и моето. Езерото принадлежи на него, а гората на мене. Момчето понякога се хвали с необятността на своето владение, но аз му отвръщам, че дърветата заемат не по-малко място на земята от неговата любима вода. А вие, Мейбъл, напълно подхождате и на двете. Доколкото виждам, страхът от мингосите и нощният ни поход ни най-малко не са се отразили върху хубавото ви личице.