— Това е нова черта в характера на Следотърсача — да прави комплименти на едно глупаво момиче.
— Не е глупаво, Мейбъл, никак не е глупаво. Дъщерята на сержанта би посрамила достойния си баща, ако каже или извърши нещо, което би могло да се нарече глупаво.
— В такъв случай тя трябва да се пази да не се поддаде на коварните и ласкателни слова. Но нека ви кажа, Следотърсачо, колко се радвам да ви видя отново сред нас. Джаспър не се разтревожи особено, но аз се уплаших да не би да се е случило някакво нещастие с вас или с вашия приятел на този ужасен праг.
— Момчето познава достатъчно добре и двама ни, за да допусне, че можем да се удавим, пък и на мен едва ли ми е писано да умра от подобна смърт. Разбира се, трудно е да се плува с такава дълга пушка в ръка, а ние с моята сърнебойка сме минали през толкова много премеждия — и на лов, и в схватките с индианци и французи, че не можем лесно да се разделим. Не, чисто и просто минахме реката на брод, там водата, общо взето, е доста плитка, като изключим някои отделни вирове и ями, и се добрахме до брега, без да измокрим оръжието си. Трябваше само да изчакаме малко, защото ирокезите ни дебнеха. Знаех, че щом сержантът и другите излязат да ви посрещнат, тези негодяи незабавно ще офейкат, защото се страхуват да не би войниците от гарнизона да тръгнат по следите им. Един час чакахме търпеливо на камъните, докато премине опасността. Търпението е най-голямото достойнство на оня, който живее в гората.
— Колко се радвам, че всичко е завършило така благополучно. Въпреки голямата умора почти не можех да спя от тревога, все се страхувах, че нещо лошо ви се е случило.
— Бог да благослови вашето добро сърчице, Мейбъл! Да, такава сте вие, предана и милостива. А аз, да си призная, също много се зарадвах, като видях фенерите да се приближават към брега, защото това беше сигурен знак, че сте пристигнали невредими. Ние, ловците и водачите, сме груби хора, но и ние сме способни да изпитваме искрени чувства не по-зле от който и да било генерал от армията. Двамата с Джаспър по-скоро бихме умрели, отколкото да допуснем да ви се случи някакво нещастие, повярвайте ми.
— Благодаря ви за всичко, което сторихте за мене. Следотърсачо. Благодаря ви от цялото си сърце и бъдете уверен, че ще разкажа всичко на моя баща. Вече доста много му разказах, но то все още не е достатъчно.
— Спрете, Мейбъл! Сержантът добре познава тази гора, познава и самите червенокожи, така че ще бъде излишно да му разправяте каквото и да било… Но ето че вие вече се срещнахте с вашия баща, кажете ми тогава, отговаря ли този храбър стар войник на вашите очаквания?
— Намерих в негово лице един нежен баща, който ме прие тъй ласкаво, както само бащата може да приеме своето дете. А вие отдавна ли го познавате, Следотърсачо?
— Зависи от това как хората броят времето. Аз бях дванадесетгодишен, когато сержантът ме взе за първи път със себе си на разузнаване, а оттогава има повече от двадесет години. Доста пътеки сме извървели с него, докато вас още не ви е имало на света, а може би нямаше и сега да ви има, ако ми липсваше дарбата да владея така добре пушката.
— Какво искате да кажете?
— Не са нужни много думи, за да разберете. Нападнаха ни из засада, сержантът беше ранен и сигурно щеше да се раздели със скалпа си, ако аз нямах вродена наклонност към оръжието. Както и да е, успяхме да спасим сержанта и дори сега едва ли ще намерите човек в целия полк с по-хубави и буйни коси от неговите въпреки преклонната му възраст.
— Вие сте спасил живота на моя баща, Следотърсачо — възкликна Мейбъл, като сграбчи несъзнателно жилестата ръка на ловеца и я стисна сърдечно. — Бог да ви благослови за това и за всички други добри дела, които сте извършил.
— Не, вие преувеличавате. Аз, струва ми се, само спасих скалпа му. Човек може да продължи да живее и без скалп, затова не мога да твърдя, че съм му спасил живота. Ето Джаспър например може да каже, че ви е спасил живота, защото, ако не бяха неговите зорки очи и сигурната му ръка, лодката едва ли щеше да мине благополучно през прага в такава нощ. Момчето си е родено за водата, а аз — за лов в гората. Сега той е там, долу, на брега на скалистото заливче, оправя лодките и не сваля поглед от любимото си корабче. По мое мнение няма по-хубаво момче по тия места от Джаспър Уестърн.
За първи път откакто беше излязла от своята стая, Мейбъл погледна надолу и очите й съзряха това, което би могло да се нарече предел на незабравимата картина, която тя бе наблюдавала с толкова наслада. Там, където Осуиго вливаше тъмните си води в езерото, бреговете бяха сравнително високи, но източният бряг бе по-висок и повече се издаваше на север от западния. Фортът се намираше на западния бряг и непосредствено под него, до самата река, бяха разположени няколко дървени бараки. Те не бяха построени с отбранителна цел, а служеха за склад на стоките, предназначени за самия форт или за препращане в другите пристанища на Онтарио, с които фортът беше в постоянна връзка. При двата бряга на устието на реката противодействащите сили на северните ветрове и бързото течение бяха образували две извити чакълести, учудващо симетрични издатини, които бурите по езерото бяха закръглили в заливчета. Заливчето при западния бряг беше по-извито и по-дълбоко и представляваше мъничко живописно пристанище. На тясната брегова ивица между форта, кацнал на високия бряг, и водата се намираха бараките, за които споменахме по-горе.