И все пак този мъж изглеждаше толкова истински – космите и порите по прасците му, ожуленото на глезена, където нещо го беше одраскало, разнищеният и протрит подгъв на полите му, увисналата и полуотпорена лента с бродерия, пришита към тях. Някога мъжът се бе обличал изискано, а сега елегантните му дрехи се бяха превърнали в дрипи. Каквато и злочестина да го бе сполетяла, в този миг той пречеше на Риг. Риг си помисли: „Хората, на които не обръщам внимание, се превръщат в движещи се петна. Ако отклоня мислите си от него, и той ще стане невеществен“.
Затова се опита да се съсредоточи върху една жена, която се беше опитала да скочи върху същия камък, но се бе подхлъзнала и начаса бе паднала във водата, завлечена от течението. Направи го – и видя ужаса по лицето º, който почти на мига се смени със смъртно уплашения поглед на животно, знаещо, че няма как да избяга. Но мъжът пред него не изгуби веществеността си, не се разми, поради очевидната причина, че когато бе дошъл на това място, без значение преди колко години или векове, той не бе паднал веднага. Продължаваше все така да стои там и затова вместо да го раздвижи, отместването на Риговия поглед го направи неподвижен.
Челото на Риг се удари в прасеца му. Той усети силата на удара, ала се движеше толкова бавно, че усети с челото си плътността на кожата му, и после, когато бе принуден да завърти глава – триенето на чуждия крак по лицето си.
И също както лицето му се извърна, за да се плъзне по крака на мъжа, така и под тежестта на главата и рамото му при удара кракът на мъжа поддаде, той залитна и се катурна напред. „Дойдох да спася момче, а сега убивам мъж“.
Но този мъж беше войник или атлет – докато падаше, се извъртя, протегна ръце, вкопчи се в скалата и увисна на двете си ръце.
Лявата му длан напълно покриваше дясната ръка на момчето. Противно на онова, което го бе учил баща му, сега Риг виждаше, че два много плътни обекта можеха да заемат едно и също място по едно и също време. Или технически погледнато, не по едно и също време, защото мъжът всъщност беше тук от стотици години, ала за Риг моментът беше един и същ. Ръката на мъжа беше плътна. Риг я усети със своята длан, когато тя отскочи напред инстинктивно, за да намери опора след сблъсъка с крака на мъжа, хлъзна се по камъка и се блъсна в пръстите на дясната му ръка.
Резултатът беше, че Риг спря да се плъзга точно преди коленете му да се хлъзнат от другия камък във водата. Тялото му сега образуваше мост между камъните, тъкмо както бе възнамерявал. Мъжът, без да иска, му беше спасил живота.
Но Риг не му върна услугата. Първо го беше съборил от мястото му и катурнал във водата. А после дланта му, плъзнала се по камъка, се бе блъснала в пръстите на мъжа и избутала дясната му ръка от ръба.
Сега мъжът висеше само на лявата си ръка, чиято длан напълно покриваше десницата на висящото момче, което Риг се опитваше да спаси. Сега ръката на мъжа беше напълно прозрачна. Беше истинска, плътна, мускулеста, загоряла, космата, мазолеста, изпъстрена с лунички и набраздена с вени. Ала в същото време Риг виждаше и напрегнатите тънки кафеникави пръсти на момчето, които започваха по малко да се изплъзват. Риг знаеше, че може да помогне на момчето, да го задържи, само да успееше да се пресегне и да го хване за китката. То беше по-дребно от него, а Риг беше много силен – ако можеше да стисне китката му с пръсти, момчето можеше да се задържи достатъчно, че да успее да му подаде и другата си ръка. Можеше да си го представи, да го планира и да го извърши, само дето не можеше да заобиколи плътната китка и ръка на мъжа. „Ти вече си мъртъв, от десетилетия и векове си мъртъв, така че махни се и ме остави да спася това дете!“
Но когато дланта на Риг стисна ръката на мъжа в опит да стигне до ръката на момчето, мъжът го усети и се възползва. Дясната му длан се пресегна и го стисна за китката, толкова по-здраво и силно, колкото хватката на Риг би била по-здрава и силна от хватката на момчето.
Тежестта на мъжа затегли Риг напред. Дясното му коляно се потопи във водата и ако мъжът не го държеше толкова здраво, течението щеше да го отнесе. Но сега само завъртя тялото му настрани. Ала така коляното му изскочи над водата и тялото му отново се превърна в мост между камъните.
Но тежестта на мъжа продължаваше да го дърпа. Риг временно напълно забрави за момчето – не можеше да спаси никого, когато влачеха самия него към водопада. Той стисна с другата си ръка пръстите на мъжа, вдигна кутрето си нагоре и започна да го извива назад, назад. Стори му се, че това продължи цяла вечност – той си мислеше за движението, а после ръката му бавно се подчиняваше, протягаше се, стискаше, мушкаше, буташе.