Мъжът се пусна. Мъчително мудно десницата му отхлаби хватката си и пръстите му се плъзнаха по кожата на Риг. И също толкова мудно Риг се намести, за да може отново да протегне ръка на момчето. Ала лявата длан на мъжа все така покриваше десницата на детето.
Щом ръката му отново обхвана лявата китка на мъжа в опит да я заобиколи, премине през нея или под нея, за да стигне момчето, Риг видя как пръстите на малкия се отпускат и плъзват по скалата, бавно, бавно... и тогава, побеснял, сърдит и натъжен от провала, той вдигна ръка да удари дланта на мъжа. Изобщо не му мина през ум, че се готви за убийство. По времето на Риг този мъж вече беше отдавна мъртъв, без значение какъв щеше да бъде изходът тук. Риг знаеше само, че не бе успял да спаси момчето заради това, че внезапно този мъж бе станал видим и осезаем. Момчето, което той почти със сигурност познаваше от селото, само да можеше да се досети кое е. Но Риг така и не успя да удари мъжа. Вместо това времето се ускори отново, върна се към нормалното, а мъжът просто изчезна и Риг не видя дали е паднал, или е успял някак да се изкатери отново на камъка. Юмрукът му удари на камък.
Миг по-късно той чу писък. Не можеше да е момчето – то вече трябваше да е толкова далеч в мига, когато гласът се разнесе, че Риг не би могъл да го чуе от мястото си, освен това беше твърде продължителен. Ала не беше писък на мъж, гласът беше твърде тънък.
Значи на брега имаше още някой, някой, който бе видял смъртта на момчето. Някой, който можеше да помогне на Риг да се върне назад. Но никой не можеше да му помогне, разбира се – да опита би било истинска лудост. Беше лудост и това, че Риг се опита да помогне на момчето. И ето го сега, с тяло, изпънато между два камъка, току над водата, а ако подгънеше колене, течението щеше да го отнесе.
Той се приплъзна два пръста назад и се опита да избута коленете си на камъка, там, където сега опираха пръстите на краката му. Ръцете и раменете вече го боляха от напрежението да се крепи, изпънат като мост. И сега, когато би могъл да използва забавянето на времето, за да внимава дори за най-малкото си движение, страхът му отпускаше не повече от обичайната степен на повишено внимание. И все пак след малко коленете му опряха о камъка отзад и той успя да се изправи на ръце, възможно най-далече от водата, а пръстите му все още бяха достатъчно силни, за да се изтласка нагоре и назад, и...
Оттласна се, изправи се и се олюля за миг, който трая сякаш цяла вечност, несигурен дали се е оттласнал твърде леко и може пак да залитне напред, или твърде силно и да се сгромоляса назад. Но успя да запази равновесие и се изправи.
И щом се изправи, един камък го удари по рамото. Олюля се за миг, можеше и да падне, но се задържа, обърна се и видя момче, може би на неговата възраст, а може би по-голямо, да стои на първия камък до брега, от който мъртвото вече дете бе започнало смъртоносното си пътешествие. То се готвеше да го замери с още по-голям камък.
Риг нямаше къде да се скрие.
Нямаше друг избор, освен да се опита да отблъсне камъка с голи ръце. И бързо разбра, че собственото му движение при отблъскването го извади от равновесие, все едно камъкът го беше ударил. Ала успя някак да се извърне така, че падането да се превърне в скок към следващия камък, по-назад от водопада.
– Престани! – извика.
Но момчето, което хвърляше камъните, не можеше да го чуе. Само писъкът му бе успял да надвика рева на водата. Сега Риг го позна – това беше Умбо, селско хлапе, син на обущаря, и му беше почти приятел по време на есенния им престой във Водопаден брод преди няколко години. И разбра защо падналото момче му се видя познато – то беше по-малкото братче на Умбо, Киокай, луда глава, който вечно се вкарваше в беля и вечно поемаше безумни рискове. Когато Риг и Умбо се сприятелиха, ръката на Киокат беше счупена и стегната с шина, но дори и тогава той се катереше по невъзможни дървета и скачаше от високо на неравна земя и Умбо непрекъснато трябваше да търчи да го спира, да го спасява и да го навиква. „Ако можех да спася Киокай, това щеше да е подарък за моя приятел Умбо. Щях да му помогна да го спаси, както много пъти навремето, когато беше още по-малък.
Защо тогава Умбо се опитва да ме убие и ме замеря с камъни? Да не би да мисли, че аз съм бутнал Киокай? Аз се опитвах да го спася, глупако! Щом си бил там, на брега, защо го остави да тръгне по камъните? Няма значение какво си видял, защо не се опита да разбереш какво всъщност е станало, преди да ми издадеш смъртна присъда?“
„Хората никога не са справедливи, дори и когато се опитват да бъдат – бе казвал Баща му неведнъж. – А малцина се опитват“.