Риг успя да се върне на камъка, на който стоеше, когато видя Киокай. „Ако си бях останал тук – помисли си той – и бях оставил детето да рискува и да умре, разбира се, Киокай нямаше да е по-мъртъв, отколкото е сега, а аз щях да съм толкова далече от него, че не би било възможно да бъда обвинен за смъртта му.
И все още щях да имам кожите, и щях да мога да припечеля за пътуването ми по света до там, където биха могли да са майка ми и сестра ми“.
Умбо продължаваше да хвърля камъни, но малко от тях вече успяваха да го стигнат, а скалата, върху която стоеше, беше широка, имаше къде да се стъпи и Риг успяваше лесно да ги избегне. Умбо се разплака от ярост, но Риг все така не чуваше какво казва той, нито можеше да се надява да го чуят, ако се опита да отговори. Не можеше да се сети за жест, който да означава: „Нищо не съм направил, опитах се да го спася“. За разгневено и скръбно момче като Умбо едно свиване на рамене би означавало равнодушие, а не безпомощност; поклонът би означавал присмех, а не почит към мъртвия.
Затова на Риг му оставаше само да стои там и да чака Умбо да се откаже.
Най-сетне той се отказа и се скри тичешком в гората. „Или ще слезе по Скалния път до селото, където несъмнено ще разкаже на всички онова, което си въобразява, че се е случило тук, или ще ме причака да се приближа“.
Надяваше се Умбо да го причака в засада. Не се боеше да се сбие с него – животът в гората го беше направил силен и гъвкав, а освен това Бащата го бе научил да се бие по начини, на които един обущарски син надали се е учил да противостои. Въпреки че ако ставаше дума за забиване на ситни пирончета в дебела кожа, Умбо несъмнено би го надвил. Риг само се надяваше да се приближи достатъчно до някогашния си приятел и да му обясни какво се е случило, та дори и да се биеха, докато разговарят.
Когато стигна до другия бряг, Умбо си беше отишъл – Риг виждаше следата му във въздуха. Ясна, отчетлива и прясна, тя се спускаше надолу по стръмния участък на Скалния път.
Искаше му се да може да мине по друг – Умбо можеше да му е заложил някакъв капан, но друг път, който да води надолу по скалата, нямаше, освен, разбира се, неизменната вероятност да паднеш. Съществуването на селището Водопаден брод се дължеше наполовина на тази пътека, която се изкачваше нагоре по скалата. Долу тя беше път, древен, с високи бордюри и застлан с големи камъни, и лъкатушеше напред-назад между стръмните склонове в полите на Високата скала.
Но после завоите ставаха все по-тесни, полегатият път отстъпваше на пътека с издълбани високи стъпала, а калдъръмът – на напукана, изронена скала, със самоделни поправки и отклонения там, където някое древно бедствие бе разкъртило първоначалната пътека. И все пак беше възможно човек да върви нагоре с товар в двете ръце, а на момче като Умбо, търчащо надолу и подтиквано от скръбта и гнева, би отнело съвсем малко време да стигне дъното на пропастта. Ако Риг все още мъкнеше огромния вързоп с кожи, това щеше да го затрудни. Умбо би имал много време да стигне в селото и да се върне обратно и без съмнение да доведе мъже, които биха му повярвали и в яростта си можеше да не изслушат и Риг.
Сега, ако Риг побързаше, той можеше да стигне в подножието на Скалния път и да избяга, преди Умбо да успее да се върне. И нямаше да могат да го проследят, освен ако той или някой друг от селото не притежаваше същата способност като Риг. Да си отличен следач – защото Бащата го бе накарал да изучи следите на животните, видими за окото, толкова добре, колкото и пътеките, които момчето виждаше във въздуха – включваше на първо място да знаеш какви следи да не оставяш, за да не могат преследвачите да разберат накъде си тръгнал.
Може би затова Бащата го бе накарал да се научи да проследява и като другите хора – за да знае как да ги избягва.
„Татко! – скръбта отново прониза Риг тъй силно, както и първия път, и очите му се напълниха със сълзи. – Как ще живея без теб? Защо не чу стоновете на дървесината и не се дръпна, преди дървото за да не падне върху теб? Винаги толкова бърз и толкова схватлив – почти не е за вярване, че си могъл да проявиш такова нехайство!
А аз все още имам нужда от теб. Кой ще ми обясни как така времето забави ход и предизвика появата на всички тези хора от миналото, за да накара онзи мъж да ми препречи пътя и момчето да умре?“
Просълзените очи не откриват добрите пътеки. Затова Риг потисна скръбта си, избърса очи и продължи през гората, търсейки забутаната пътечка до хана на Нокс.
2 Мярка за дължина от типа на т.нар. натурални мерки, равна на разстоянието между разперени встрани ръце, т.е. около 1,7 метра. – Б. ред.