Лошото беше, че половината от спомените му бяха неприятни. Не толкова спомените за убийства, въпреки че той бе познал своя дял от битки; в безумието на войната да кълцаш, да мушкаш, да сечеш и да колиш въздействаше въодушевяващо, особено ако не забравяме, че ако не се съсредоточаваше напълно, самия него щяха да го накълцат, намушкат, съсекат и заколят. По-неприятните му спомени бяха за думи, които му се искаше да не е казал, или за умни неща, които не е споделил само защото се е сетил за тях по-късно. За кавги, които би могъл да избегне, за свади, които си е струвало да започне, стига да се беше досетил за остроумните оскърбления, които биха му донесли удоволствието от заслужен разранен юмрук или разцепена устна. Със спомените за пропуснати възможности и съжаления можеше да се примири, защото имаше и други – за приятели и врагове от детинство, всички припомняни сега с умиление. За ужасните страхове от младини, за които сега знаеше, че са били съвсем напразни. За детските копнежи, които, сбъднати или не, сега му се искаше да изпита отново.
Добре си живееше с Подмокрената и не смяташе да изчезва от живота º – а точно това би се случило, ако седне на онзи стол и се унесе. Те трябваше да въртят хана и това си струваше – лодкарите, макар и мнозина от тях да бяха нехранимайковци, имаха нужда от сигурно убежище покрай реката, а градът имаше нужда от някого, който да поддържа огъня на стремежите искрящ и пращящ тук, на тази малка ивица между водата и гората. Самуна все още се надяваше да дойде някой, който има хъс да върши нещо, обаче други освен него и Подмокрената нямаше. Всъщност човекът с хъс беше Подмокрената, а Самуна просто се преструваше, че и него го е грижа за всичко, защото вярата, че той споделя чувствата º, я правеше щастлива.
И затова за него си беше облекчение да тръгне с момчетата надолу по реката и да се откъсне от задълженията в Площадката на Подмокрената. Тя щеше да се справи чудесно, докато го няма, Самуна знаеше това. А и тези момчета, с техните магии и весело бърборене. Те имаха хъс, или поне Риг имаше. Решен бе да изпълни дълга си към мъртвия си баща, или поне така твърдеше, но Самуна виждаше в него нещо, което бе видял у малцина от командирите, под чието началство бе служил – огъня на надеждата. Риг искаше да постигне нещо значително. Той искаше да промени света и тъй като беше добро момче, искаше да го промени към по-добро.
Умбо повече приличаше на Самуна – стигаше му да бъде воден, да позволява на Риг да определя целите, които ще преследват. Не че се бе издигнал над мрънкането, когато не му харесваха задълженията, вменени му от стремежите на Риг. Добрите войници непрекъснато мрънкат, но въпреки това изпълняват възложените им задачи.
Но когато плениха Риг, а Самуна и Умбо избягаха от гемията и се върнаха нагоре по реката, започна може би най-щастливото време в живота на ханджията. Да, беше му криво, когато арестуваха Риг, а когато си мислеше какво ли става с него, се тревожеше, но най-вече живееше с Умбо ден за ден, като войник на поход, учеше момчето на това, което трябваше да научи, наблюдаваше го как се мъчи да върши неща, немислими за Самуна. Умбо бе обсебен от нуждата си да научи как да спаси своя приятел чрез връщане назад във времето, но тъй като Самуна знаеше, че това не му е по силите, той можеше да го гледа, насърчава, закриля и – доколкото можеше да проумее това чувство – да го обича така, както баща би могъл да обича сина си. У дома, в Площадката на Подмокрената, старите задължения отново го завъртяха, но той ги изпълняваше с леко сърце, защото знаеше, че скоро пак ще трябва да замине – веднага щом Умбо схванеше как се прави. Подмокрената също го забеляза и веднъж му рече:
– Ти все едно изобщо не си тук, мързеливецо!
Тя и не подозираше как го зове люлеещият се стол дори и в най-хубавите времена и с каква радост би се унесъл в мечти, дори и в мечти за самата Подмокрена, толкова по-лесни за понасяне от взискателната жена, която той обичаше, но която го скапваше с всичките задачи, които му налагаше.
А тя ги налагаше дори и когато той сам се бе досетил за нещо и нямаше нужда да го пришпорват. Той всичко вършеше заради нея, макар и тя да не знаеше.
„Побързай, Умбо – щеше му се да каже. – Да се връщаме на реката, да отплаваме в О, после в Ареса Сесамо или на края на затворения свят, където Риг реши, че трябва да отидете. Ще ти помогна да си свършиш работата, приятелю“. Затова бе щастлив в късния следобед, когато Умбо се появи като видение – видение наяве, изведнъж изникна пред него, както цепеше дърва зад хана, и каза: