Самуна въздъхна, извади кесията с камъните от крачола си и я отвори.
– Не мога да ти кажа кой липсва, мога да ти кажа само кои са тук.
– Остави ги тогава до другите.
– Не! – възпротиви се Самуна.
– Направи го... Поглеждай ту назад, ту напред.
Самуна неохотно се подчини и се заоглежда ту назад, ту напред. Това, че вижда двойници на тези единствени по рода си камъни, го безпокоеше дълбоко. Но най-накрая успя да разбере кой е липсващият камък.
– Този – посочи той.
– Вземи го тогава – нареди Умбо.
Самуна се чувстваше много странно, когато посегна да извади камъка, за да го прехвърли от едната кесия в другата.
– А сега вземи още един – нареди му Умбо. – Моля те, нека видим какво ще стане!
– Не – отказа Самуна.
– Че с какво ще навреди? Камъкът или ще изчезне от новата кесия, или няма.
– Умбо! Не знам с какво може да навреди. Но не знам и дали няма да навреди, а залогът е твърде голям, че да си играйкаме. Трябва да отидем в Ареса Сесамо и да помогнем на Риг, ако можем.
Умбо въздъхна кисело и завърза отново старата кесия. Откакто го познаваше Самуна, той никога не бе изглеждал толкова малък.
– Зарови дупката – нареди му Самуна, след като преброи всичките осемнайсет камъка, най-сетне отново заедно, завърза новата кесия и я пусна в панталоните си.
После прикри и истинското скривалище така, както беше прикрил и предишната грешка на Умбо.
– Готово – рече той. – А сега ни върни обратно в настоящето.
– Ние изобщо не сме го напускали – отвърна Умбо. – Виждахме се идеално и в двете времена.
– Искам да кажа, премахни миналото.
И ей така, изведнъж, яркоцветните есенни листа отново се превърнаха в напъпили пролетни клони.
– Добре – рече Умбо. – Готови сме. Да тръгваме за Ареса Сесамо.
– Не – възрази Самуна. – Ти трябва да оставиш в миналото съобщенията за Риг и за теб.
– Не трябва, разбира се – рече Умбо. – Точно както нямаше нужда да се върна в миналото и да ти кажа да попречиш на Подмокрената да убие онзи пияница.
Самуна приседна на ниския каменен зид и подпря чело с пръсти.
– Знам, че говоря като Подмокрената, но, Умбо, длъжни сме да го направим!
– Аз дори не помня какво съм казал на самия себе си – рече Умбо. – Изобщо не знам какво съм казал на Риг.
– Каквото и да кажеш сега, ще си му го казал и тогава.
– Не – възрази Умбо. – Защото сега ще го кажа, без да имам чувството, че е спешно. Ще е различно. Виж, аз вече съм го казал. Доказателството е това, че камъните бяха закопани зад отходното място, точно както съм казал на Риг в съобщението си. Имаме и ножа, защото съм казал на себе си да го взема и да го скрия. Ние живеем в този вариант на събитията, в който моите съобщения вече са изпратени!
– Тогава защо ни се наложи да изчакаме в Площадката на Подмокрената да се научиш да се връщаш назад във времето?
– Защото трябваше да вземем камъка! И защото за мен е полезно да знам как се прави. Щеше да е тъпо да знам, че съм се научил как се прави само за да предам онези съобщения, и после да не се науча, само защото тези съобщения вече са били предадени!
Самуна тръсна глава.
– Знам, че бях на твоя страна, когато спорихме за това с Подмокрената, но сега... Залогът е твърде голям.
– Правилно – потвърди Умбо. – Залогът е твърде голям за нас, че да се мъчим да се уредим да ни настанят точно в същите стаи, в които бяхме отседнали преди, та да мога да застана до леглото си и да предам съобщение на себе си, докато спя в него. Или да застанем там, където Риг се разплащаше с кочияша, за да мога да му предам съобщение, което той вече е получил. И двете неща са опасни – в подножието на Кулата могат да ни разпознаят, а в стаите под наем със сигурност ще ни познаят! Докато се усетим, ще извикат градската стража, ще ни задържат и няма да можем да заминем за Ареса Сесамо и да помогнем на Риг!
– Ние знаем, че не сме били задържани, защото... защото не сме били!
– Само че нищо подобно не знаем – заяви Умбо. – И запомни – ако този път ни задържат, у нас са... камъните.
Тъкмо бе понечил да каже „скъпоценните камъни“, но предупредителният поглед на Самуна го сепна и затова каза само „камъните“. Някой бе дошъл иззад ъгъла на тоалетната.
Войници. Двама. Обикаляха и привидно нямаха никаква спешна работа. Но защо ще идват тук, отзад? Дали някой ги бе видял да копаят, докато виждаха миналото, а не бъдещето? Глупаво беше постъпил Умбо, като бе взел и Самуна в миналото. Той трябваше да остане в настоящето на стража.
– Да се махаме оттук – подкани Самуна.
– Къде? – попита Умбо.
– Обратно в странноприемницата.
– Защо? Какво ни трябва оттам?
– Да се преоблечем. И да вземем храна от вдовицата – отвърна Самуна.