– Е, а при кого се връщам аз, когато се връщам в миналото и говоря на себе си?
– Когато се връщаш само за да говориш, мисля, че оставаш в настоящето – обясни Самуна. – Но когато се върнеш във времето и направиш нещо... Мисля, че това те връща във времето наистина. И затова, когато се върнеш в настоящето, ти действително отново прескачаш напред във времето. И тъй като не си знаел какво точно става, не си внимавал. Не си бил точен. А освен това може би не можеш да отидеш напред във време, което не си преживял. Просто си се придвижил до момент, доста близък до последното бъдеще време, онова, от което си се върнал.
– Мразя да се опитвам да обсъждам тези неща, това само още повече ме обърква.
– Не, не е вярно – отрече Самуна. – Просто те мързи да мислиш.
– Аз дори не съм избирал време. Просто го оставих да се случи. Както всеки път.
– Е, „да го оставиш да се случи“ трябва да е равносилно на завръщането в онова бъдеще, от което си дошъл. В рамките на деня.
– Назад, напред... Ние се „връщаме“ в миналото, а после пак се „връщаме“ на онова място в „бъдещето“, от което сме тръгнали в „миналото“. Трябват ни по-добри думи.
– Трябва ни място, където да пренощуваме – рече Самуна.
– Но аз съм готов да продължа... Сега, когато камъкът, който взех, е у нас, трябва да отидем при Риг. Или ако не можем да се доберем до него, поне да вземем обратно камъка, който той продаде на господин Бъчваря.
– Да го вземем обратно? – повтори Самуна. – Искаш да кажеш, да го откраднем?
– Той задържа ли парите?
– Част от тях... Ти какво си мислиш, че харчехме?
– А кой го купи все пак? Не мисля, че някой го е купил, според мен Революционният съвет се е престорил, че го купува, и после е прибрал обратно всичките пари.
– И ти смяташ да го поискаш обратно?
– Не – отвърна Умбо. – Ще открием къде е, ще отидем там и ще се върнем в миналото в момента, когато го прибират, ще го грабнем и ще се изпарим.
– Ще се изпарим? И това ли можеш вече?
– Така ще им изглежда на тях!
– Но ако са те видели как го открадваш, те ще си го спомнят, когато се появим, за да се опитаме да се доберем до мястото, където държат камъка, и ще ни арестуват.
– Няма да ни помнят, защото когато отидем там, още няма да сме се върнали назад, за да го отмъкнем.
Самуна се престори, че се плясва по челото.
– Ти не знаеш как работи това нещо. Ако знаеше, нямаше да ни върнеш още преди да сме пристигнали.
– Защо е нужно да нощуваме тук? – попита Умбо.
– Не е нужно – отвърна Самуна. – Можем да си оставим нещата. Не са много – храна, един кат дрехи и бръснача ми. Нещо, което според мен никога няма да ти потрябва, освен ако не пожелаеш да си прережеш гърлото в бъдещето, а после да се върнеш назад и да се предупредиш да не го правиш.
– И одеялата ни – додаде Умбо.
– Сигурно може да ни се наложи да изчакаме тук още един ден. Освен ако не отидем да откраднем вещите си, докато се къпем.
– И да се надяваме, че няма да забележим? Това ли си намислил? Защото ако снощи някой ни беше откраднал нещата, щяхме да забележим.
– Защото не сме влезли и не сме откраднали нещата си, докато се къпем. Умбо! Мисли!
Умбо се опита да го обмисли в най-малки подробности, но доколкото бе в състояние да каже, можеше да се случи и така, и иначе. Трудно бе да проумееш правилата на този номер с пътуването във времето. Най-накрая преспаха в много по-скъпа странноприемница по-близо до града. Стаята беше по-малка, леглото – по-тясно, бълхите – повече, а храната – по-лоша. На следващата сутрин се върнаха при вдовицата само час след като бяха тръгнали. Хазайката не можеше да повярва.
– Имаше прекалено дълги опашки – обясни Самуна.
– Но вие сте били толкова път! А къде ви е обядът?
– Изядохме го – отвърна Умбо.
– Но вие току-що изядохте огромна закуска. Огромна!
Огромна си беше. И вкусна.
– Трябва да продължим за Ареса Сесамо – рече Самуна. – Не можем да висим цял ден на опашка само за да видим отвътре някаква голяма сграда.
Умбо пусна най-милата си усмивка.
– Може ли да ни приготвите още един обяд? За да вечеряме с него по пътя?
– Вие ще го изядете в момента, в който излезете оттук! – заяви тя.
– Може би – рече Самуна. – Но ще платим и него.
Тя се съгласи, но докато го приготвяше, не спря да пухти, а когато напуснаха къщата º, я чуваха как мърмори – нарочно мърмореше силно, за да я чуят:
– Алчни, лакоми хора, изяждат всичко и нищичко не оставят за в бъдеще!
„Не ни говорете за бъдещето, госпожо – помисли си Умбо. – Ако ние сме в бъдещето и искаме нещо, което нямаме, можем просто да се върнем в миналото и да си го вземем. Разбира се, после не можем да се върнем в настоящето в точния момент и ни се налага да правим всичко по два пъти“.