Ала на Умбо това не му се виждаше особено вероятно. Те бяха важни само защото пътуваха заедно с принца. Сега, когато бяха просто мъж и момче, идващи заедно в града, те не интересуваха никого. И това доста го дразнеше.
– Щом не съм с Риг, значи не съм важен?
Но когато го каза на Самуна, той само се засмя.
– Риг е важен само когато е с Риг, и виж докъде го докара това! Не може да се избави от „принц Риг“, защото това е самият той! Ние сме късметлиите, повярвай.
Те вървяха ли, вървяха, понякога преминаваха през блатисти райони или по мостове, които сякаш продължаваха до безкрайност, но после подминаваха група дървета и разбираха, че просто са обходили някой гъсто населен квартал, за да избегнат движението, и скоро отново ще попаднат сред гъстата гмеж. По реката и в О говореха на общия крайречен език. Високопарният речник на Риг там беше необичаен. Умбо очакваше в столицата всички да говорят като Риг, докато се опитваше да продаде камъка, но вместо това те говореха не само всевъзможни диалекти на крайречния, но и различни други езици. Беше чувал, че има и други езици, разбира се, но отначало това го озадачи и стресна.
– Какво говорят те? – попита той Самуна. – Не ги разбирам!
Самуна спомена един език. Умбо моментално забрави как се нарича.
– Той се говори на изток, недалече от Стената – обясни Самуна.
– Но защо? – попита Умбо. – Защо просто не говорят на общия език, та да ги разбират хората?
– Хората ги разбират – обясни Самуна. – Само ти не ги разбираш. Кой би научил език, на който никой не говори? Невъзможно е!
И после му обясни, че в оградения свят съществуват стотици известни езици и на всеки от тях говорят хиляди хора. Умбо се засмя шумно.
– Защо се смееш? – попита добродушно Самуна.
– Защото говорът им звучи смешно – отвърна момчето. – И защото дори и хората, които се излагат толкова, че говорят на неизвестен език, не могат да се разберат на кой език да говорят!
– Преди Сесамидите да ги покорят, защо им е било на хората от един народ да учат езика на друг? Онова, което ние наричаме общ език, е просто езикът, който се използва в търговията по река Сташик. Всеки говори някакъв свой вариант, защото така по-лесно се върши работа. Но това не е езикът, който сме учили ние с Подмокрената, докато растяхме.
– Кажи тогава нещо на твоя език – помоли го Умбо. Любопитството му се беше събудило.
– Мм ех кеуно оидионектопафала – произнесе Самуна.
– Какво означава това?
– Ако можеше да се каже на общия език, нямаше да има нужда да го казвам на мо’онохонои.
– Много мръсно беше, нали? – досети се Умбо.
– Ако знаеше моя език, щеше да ти се наложи да ме убиеш – отвърна Самуна.
– Защо двамата с Подмокрената у вас никога не разговаряте на мохонононо, или както там се казва?
– Понякога разговаряме, но там, където живеем, никой не го говори, а когато говориш на някакъв език пред хора, които не го знаят, те обикновено решават, че приказваш неща, които не искаш да разберат, и се дразнят.
Докато преминаваха през един квартален пазар край кръстопът с кладенец, на който се пресичаха шест пътя, шумът беше толкова силен, че вече не се чуваха и разговорът замря. Всяка сергия сякаш се надпреварваше със съседната по шум и воня, а всичките мулета, волове, коне и магарета можеха да бъдат озаптени само с дълги нанизи от изключително обидни думи. Дори и просяците се бяха отказали от надпреварата с шума и за да привличат внимание, подскачаха нагоре-надолу. Скачаха толкова нависоко, че приличаха на ебеци във висока трева, и Умбо се изкушаваше да възнагради някого за атлетичните му качества с един пинг, но Самуна му стисна рамото и го спря. После се наведе така, че устата му да е точно до ухото на Умбо, и кресна:
– Ако им дадеш нещо, момче колкото теб ще го търколят, стъпчат, съблекат и одерат за пет секунди!
Късно следобед те стигнаха до една част на града с широки павирани улици и по-големи сгради, построени от по-хубав материал, където конни стражници поддържаха някакъв ред. Хората бяха по-добре облечени и шумът беше много по-малък, но това означаваше и че по облеклото на Самуна и Умбо се познава, че не са за тук.
– Не ни е тук мястото – рече Умбо.
– Точно така – потвърди Самуна, хвана го за ръка и отиде право при един от конните стражници.
– Господине – рече той. – Със сина ми сме нови в града и търсим къде да преспим. Тук е ясно, че няма да намерим нищо по джоба си. Може ли да ми кажете къде бихме могли...