Ала за него това бе достатъчно, за да разбере колко трескаво търсеха. Те тичаха нагоре-надолу по стълбите и обикаляха из всички стаи. Навеждаха се, пълзяха, протягаха се напред. Досещаше се, че разпорват дюшеците и изсипват стари сандъци. Но разбира се, не намираха нищо, защото плячката им беше навън, в бобената леха.
И ако разширяха търсенето си и го намереха там, щяха да решат, че Нокс е знаела, а това можеше да свърши много зле за нея. Затова, щом всички следи се събраха отново на чардака, Риг припна към задния вход и се шмугна в килера. Не посмя да се качи горе или да влезе в някоя обща стая, защото редовните гости бяха там. От килера усещаше движението на отделните хора от тълпата. Сложиха двама на стража отпред и двама – отзад, а няколко души наистина претърсиха градината.
„В края на краищата, изобщо не трябваше да идвам тук – помисли си Риг. – Или трябваше да се върна в дивата пустош, за да изчакам година време, преди да дойда отново. Може би дотогава ще ми израсне някаква брада. Може да се източа по-висок. Може би изобщо няма да се върна повече и никога няма да разбера коя е майка ми, нито да намеря сестра си...“ Защо ли Бащата просто не му беше казал, вместо да го кара да идва тук? Но умиращият човек има право сам да избира последните си думи и кога да замлъкне.
Риг се опита да си представи какво ли ще е за Нокс, когато тя най-сетне дойде в килера. Ако той стоеше там и я гледаше, тя сигурно щеше да изпищи. Това щеше да привлече вниманието – на гостите със сигурност, а може би и на постовите навън. Трябваше да е сигурен, че тя ще мълчи, което означаваше, че не бива нито да се стряска, нито да се плаши.
– Вече е късно за супа, няма време за неща, които се готвят толкова дълго – мърмореше Нокс, когато отвори вратата на килера.
Риг не гледаше нагоре и затова не можеше да бъде съвсем сигурен дали изобщо го е забелязала, докато разтваряше торбите с брашно и захар, за да замеси безквасен хляб. Трябва да го беше видяла, но не даде никакви признаци. Чак когато той съвсем леко надигна глава, тя прошепна: „Стой тук, докато мине обядът“, макар че храната тук по пладне надали заслужаваше гордото звание „обяд“. А после Нокс излезе от килера и затвори вратата подире си.
Поднесоха обяда, по време на който двамата напуснали гости се върнаха – в града нямаше други стаи, а и в края на краищата не бяха открили убиеца в хана и това несъмнено го правеше най-сигурният хан във Водопаден брод – нали със сигурност бе установено, че там няма убийци. Най-сетне, когато Риг усети, че всички гости отново излязоха навън, Нокс отвори килера, влезе вътре и затвори вратата. Заговори с едва доловим шепот:
– Ти как успя да се скриеш от тях, докато претърсваха къщата? Не си се научил да ставаш невидим, нали?
– Влязох, след като претърсиха.
– Е, благодаря ти, че намина. Направи всички щастливи.
– Не съм убил момчето.
– Никой, който е с всичкия си, не мисли, че си го убил.
– Той увисна на ръба на един камък и аз дори хвърлих всичките си кожи, за да се опитам да го спася, но Умбо си мисли, каквото си мисли.
– С хората винаги е така. Къде е баща ти?
– Мъртъв е.
Тя дълго мълча, и най-сетне попита:
– Честно, аз си мислех, че той не знае как се умира.
– Дърво го затисна.
– И ти се върна тук сам?
– Той ми каза да дойда. Каза ми да дойда при теб.
– И не ти каза да убиеш някое и друго дете по пътя?
Риг се замисли дали да º разкаже за мъжа отпреди много векове, когото може би също бе убил, а може би не. Но всичко и без това вече беше достатъчно сложно. А и тя можеше да го помисли за луд и да престане да вярва, че не е убил Киокай.
– Каза, че ти ще ми кажеш къде са майка ми и сестра ми.
Отново дълго мълчание, сякаш тя усещаше, че има нещо, което той премълчава.
– Не можа ли сам да ти каже?
– Казваш го така, сякаш си мислиш, че той би ми го обяснил сам.
– Не, разбира се – въздъхна тя. – Вярвам, че би оставил тежката работа на мен.
– Ти си знаела, че моята майка е жива, през целия ми живот и нито веднъж не ми го спомена?
– Разбрах чак когато той се готвеше да те поведе на този последен излет – каза тя. – Дръпна ме настрана и ме накара да запаметя няколко имена и адрес. Каза, че ще разбера кога трябва да ги кажа на някого.
– Сега – рече Риг.
– Страшно ще ти помогне, няма що, докато мъже вардят къщата ми.
– Предпочитам като умра, да знам.
– Първо ми разкажи как умря момчето.
И Риг º разказа подробно какво се бе случило, но избягна всякакво споменаване на мъжа от други времена, чието тяло бе покрило тялото на Киокай. Сигурен беше, тя усещаше, че не º казва истината, ала все още му се струваше по-добре да не º казва за тази нова гънка в неговите способности. Нокс като че схвана всичко отведнъж.