Умбо се зачуди как ли се оправяха жените. Почти сигурен беше, че не го правят по стените, но предпочиташе да не обсъжда темата със Самуна, защото това щеше само да отключи дълга поредица от шегички, които щяха да го усмъртят не толкова защото той щеше да е техен прицел, а заради дебелащината си.
– Единствената причина, поради която тази система работи, е, че всеки се преструва, че не забелязва какво става – обясни Самуна. – Не гледаш, не зяпаш, не говориш за това и дори се мъчиш да не забелязваш.
– Досега никак не съм впечатлен от Ареса Сесамо – рече Умбо и отново заоглежда петната от урина по стената. Това, че той самият остави най-новото петно, не му пречеше да изпитва презрение.
– Ние стоим с гръб към най-великата библиотека в историята на света – рече Самуна.
– Но щом няма да ни пуснат вътре, на мен какво ми пука? – попита Умбо и след като си свърши работата, си оправи дрехите.
– Е, ако искаш да влезеш вътре, можем да купим дрехи, с които ще те пуснат – рече Самуна. – Но тогава ще трябва да живеем в друга част на града, там, където стражата и шпионите на властта ще ни забележат и ще ни следят.
– Мислех, че стражата следи по-зорко най-бедните.
– Защо?
– Защото точно сред тях ще са престъпниците.
– Да, сред тях са просяците, джебчиите и тям подобни, но какво º пука на стражата за тях, освен ако няма бунт? Те ограбват и мамят селяните, работниците и търговците и стражата изобщо не се интересува от тях. Но имаш ли достатъчно пари за хубави дрехи и добра квартира, то може да си намислил да мамиш богатите или да се намъкнеш тайно в обществото или да шпионираш влиятелните люде или да пръскаш пари, без задължително част от тях да влиза в джобовете на могъщите. Разбираш ли, тогава вече ставаш важен за стражата.
– В такъв случай хайде да не влизаме в библиотеката. Предпочитам да си остана невидим.
– Колкото повече време прекарваш с мен, все повече и повече поумняваш.
Самуна се стараеше да зяпа градините и сградите на библиотеката и да сочи разни неща на Умбо, без да прави ни най-малък опит да влезе на територията º или да се задържа твърде дълго на едно място. После те тръгнаха на юг и скоро по шума и миризмите се досетиха, че се приближават към реката и онази част на града, където можеха да се слеят с тълпата. По пътя пак минаха покрай един стражник и Самуна отново отиде нарочно при него и му зададе глупав въпрос.
– Дали някоя от тези хубави бели сгради е била кралският дворец?
Стражникът се усмихна, макар и подигравателно и невесело.
– Библиотеката – каза той. – Вече няма кралски особи, ако случайно не сте чували за Революцията.
– О... – обади се Умбо с най-добрия си глас на тъпоумен привик. – Съветът изби ли ги всичките най-накрая?
Самуна го изгледа сърдито, и то не само заради ролята си на нетърпелив баща.
– Смяташ да губиш времето на стражника с тъпи въпроси ли? – попита той троснато, а после перна Умбо по главата. Това последното го бяха репетирали и Умбо знаеше как да извърне глава и да приклекне под силата на удара така, че да изглежда сякаш мъжът наистина го е пернал здравата.
– Мърдайте – подкани ги стражникът.
Самуна повлече Умбо през улицата и отново навлязоха в мръсната, оживена, шумна, жива, сърдита, щастлива част на Ареса Сесамо, там, където живееха истинските хора.
Намериха един хан, в който сигурно даваха стаи под наем. Тук нямаше как да има очарователни крайградски странноприемници като онази в О, защото покрайнините на Ареса Сесамо бяха твърде далече от центъра. Ханът не беше по-висок от триетажните богаташки къщи, край които се бяха разходили, но на същата височина някак си в него бяха наблъскали пет етажа и всеки от тях се подаваше към улицата една-две педи над долния.
– Мислиш ли, че ще се изхвърлим, ако платя допълнително, за да вземем стая на третия етаж?
Умбо се сети колко стълби ще трябва да изкачват и попита:
– Защо не на втория?
– На втория още се надушва миризмата на улицата.
– Както решиш – отстъпи Умбо. – Аз не съм идвал тук преди.
Ханджията беше весел човек, но когато Самуна спомена, че самият той държи хан нагоре по реката, ни най-малко не се впечатли.
– Лодкарите са сган – заяви той. – Не ги пускам тук.
– Колко хубаво, че не сме лодкари – рече Самуна. – Стига ми да ги гледам горе. Дойдохме в града пеша.
Платиха си цената за стая два ката по-нагоре, а също и допълнително за баня. Ханджията ги огледа от горе до долу с подигравчийски поглед и рече:
– Ще ви трябват две корита вода, иначе който влезе втори в нея, ще се къпе в кал.
Самуна се изкиска одобрително.
– Много хубаво мирише на готвено – отбеляза той.