– А за вас какво означава?
– Че трябва да те опазя да не приближаваш до никого, който иска да те убие.
– Ами ако човекът, който иска да ме убие, сте вие? – попита Риг.
– Странно момче си ти – рече стражът. – Но и баща ти беше странен, а той беше добър човек.
– Вие познавахте ли го?
– Аз го придружавах в библиотеката – обясни стражът. – Аз го качих в лодката за последното му пътешествие.
– Видяхте ли ръцете на съществата, които са го хванали и потопили?
– Видях ги.
– Що за човек беше баща ми? – попита Риг.
– Като теб – отвърна стражът.
– Как е името ви?
– Когато пазя пленник, нямам име.
– А когато сте у дома? Как е името ви тогава?
– Жена ми ме нарича с няколко имена.
– Няма ли да ми кажете?
Стражът се позасмя.
– Оливенко – каза той. – Така се казваше и баща ми.
– А бяхте ли там, когато баща ми откри сведенията, които са го навели на мисълта, че може да мине през стената, ако е в безсъзнание?
– Да, бях – потвърди Оливенко.
– Какво изучаваше той в момента?
– Съвсем нищо – отвърна Оливенко. – Дори не бяхме в библиотеката.
Риг въздъхна.
– Значи му е хрумнало от въздуха.
– Така мисля.
– Проучванията му са нямали смисъл и не са го отвели доникъде.
– Той ми каза, че са му показали всички пътища, които няма да го отведат там, където иска да отиде.
На Риг му се щеше да попита защо Оливенко не си е направил труда да му каже това досега. Но каквито и да бяха основанията му, Оливенко не желаеше да се защитава, а Риг не искаше да му противоречи. До този миг той бе подозирал, че стражът е от хората, които презират кралското семейство – в края на краищата, нямаше ли Съветът да възложи точно на такъв човек изпълнението на подобна задача? Но Оливенко бе познавал бащата на Риг и очевидно го беше харесвал. Може би досега се чумереше, защото просто не харесваше Риг. Това би обяснило и решението му да не му казва, че баща му Кносо изобщо не е стигнал до своите отговори чрез проучвания. Без съмнение, не би му казал просто: „Ти не си ме питал“.
– Значи той е заложил живота си за една догадка.
– Така му казах и аз – каза Оливенко.
– А той какво отговори?
– Всеки ден всички ние залагаме по хиляда пъти живота си за хиляда догадки.
– Но татко е изгубил облога.
Оливенко кимна. Риг забеляза, че се е понаежил.
– Не ви харесва да го наричам „татко“ – досети се той.
– Наричай го както си щеш – заяви Оливенко още по-хладно и по-дръпнато.
Риг отгатна причината.
– Защото вие не смятате, че аз наистина съм негов син.
– Отначало не смятах. Но ти приличаш на него. Гласът ти звучи като неговия. И си също толкова самонадеян.
– Няма как да знам – рече Риг. – Никога не съм си мислил, че имам друг баща освен човека, който умря миналата есен в планинската гора. Доведоха ме тук, защото други хора мислеха, че може би съм синът на Кносо и Агия. Аз бях едно комарче на този свят и весело си хвърках, но бръмнах на ухото не на когото трябва и ме шляпнаха.
Оливенко изобщо не откликна.
– А защо не ви харесва да наричам Кносо „татко“?
– Как иначе да го наричаш?
– Забелязах как охладняхте, щом го споменах.
– Така ли? Значи съм се провалил.
Риг реши да се опита да пробие бариерата с ирония.
– Какво е военното наказание за подобно нарушение на дисциплината? Да ви набият с тъпата страна на меча? Представете си, войник, откликнал по човешки на каквото и да било.
– Не войникът Оливенко ме разочарова, а играчът на глинени топчета – рече стражът.
„Глинени топчета“ беше игра. Топчетата бяха кухи, пробити или плътни. Девет топчета се вадеха наслуки от торба и се пускаха по дървен улей. Ясно се виждаше как се търкалят. Играчът можеше да си избере три, но не повече, и да отгатне теглото им. Дупката в пробитите топчета можеше да се види или да не се види, докато се търкаляха. Дисциплинираният играч на топчета не биваше изобщо да променя изражението си, докато ги избира. Лицето ти видимо да се вкамени – това си беше истинска проява на некадърност.
– А какви са залозите? – попита Риг. – Аз спечелих, но на масата няма залог.
– Нищо не си спечелил, млади гражданино – сряза го Оливенко.
– Спечелих познание, мисля – възрази Риг, въпреки че на практика и да беше узнал нещо, той не знаеше какво е то.
– Нищо не си научил освен това, че аз не бива да играя комар.
– Мисля, че знам нещо – започна Риг и осъзна, че всъщност комай наистина знаеше. – Лицето ви се вкамени, когато за пръв път нарекох баща си по име, и реших, че прикривате гняв, но съм сгрешил. Било е скръб, защото и вие сте го наричали „татко Кносо“. Прав ли съм?