– Виждам защо и от двама ви няма да излязат истински учени – заяви Блехт. – И двамата правите прибързани изводи.
– Добрите учени винаги правят прибързани изводи – отвърна Риг. – Това, което ги прави учени, е, че се съмняват в тези изводи и се опитват да ги оборят. И чак когато не успеят да ги оборят, започват да вярват в тях.
Оливенко кимна, а Блехт отново изсумтя.
– Говориш така, все едно цитираш някого.
– Цитирам – потвърди Риг. – Баща си – онзи, който ме отгледа.
– Е, докато правиш прибързани изводи, млад не-принце, обясни ми това: дори ако е било възможно човеците да създадат такова нещо като невидимите и непроницаеми стени, ограждащи нашия ограден свят, защо ще го правят?
– С този въпрос се занимава историята – отвърна Риг усмихнато.
На лицето на Блехт трепна неуловима усмивка, все едно му казваше: „Добър отговор, момче“.
– Онези, които убиха татко Кносо, не бяха човешки същества – рече Оливенко.
– Значи може би стените разделят различните видове в света? – предположи Риг. – Може би родният ни свят също е бил разделен?
– Може би стените съществуват, за да предотвратят война, която би възникнала между нас и морските хора, убили татко Кносо – рече Оливенко.
– Как чудесно си играете на гатанки, момци. Но играта ви не е интересна – и Блехт стана да си върви. Риг моментално се опита да я задържи:
– Баща ми казваше, че нашата дума за „Земя“ е най-старата и че във всеки език на оградения свят съществува нейна форма.
Блехт изчака да чуе и останалото.
– Той не ми каза какъв е бил първоначалният език, но я произнесе, а после ми обясни, че тя означавала „градина“.
– И какъв е смисълът на това предполагаемо първоначално значение на името на планетата?
– Нашата планета... Тази планета... Тази планета с пръстен вместо луна...
– Какво е луна? – намеси се Оливенко.
– Изобретение на астрономите, които гледат през телескопите си и получават халюцинации – отвърна Блехт.
– Нашата планета – упорстваше Риг – е градина. А стените я разделят на отделни парцели, в които се отглеждат отделни посеви, и не позволяват на полените им да се смесват и на семената им да поникват извън парцела, където са били засети.
– Предполагаемият ти баща ли те е научил на това?
– Не толкова многословно, но да, мисля, че той ме е подготвил да го науча. И мисля, че точно това татко Кносо е научил от хронологията и от вас. Идеята за различните видове живот, които се развиват, разделени от непроницаеми бариери – мисля, че той се е досетил за предназначението на Стената.
– Много му беше от полза – рече тъжно Оливенко.
– Как би могъл да знае, че съществата от другата страна ще го убият?
– Всичко това е много забавно – заяви Блехт. – Но си имам истинска работа. Другия път, когато ме прекъснеш, гледай да имаш да кажеш нещо съществено.
Сега вече нямаше как да я спрат. Но докато я провождаше с поглед, Риг бе почти сигурен, че тя е заинтригувана от тези идеи също колкото и той. Защо иначе би останала да го изслуша? Действително, той не бе изяснил своите идеи, нито бе проумял някои от нейните разсъждения преди този разговор с нея.
– Значи татко Кносо е бил семе – Оливенко продължаваше разговора, макар за него той да беше много личен, съвсем не теоретичен. – Семе, което е искало да се засади в съседния парцел.
– А растенията в новия парцел са го отхвърлили – допълни Риг.
Изведнъж Оливенко започна да се задъхва. „Той е ужасно млад за сърдечен пристъп“ – помисли си Риг, но после разбра, че всъщност това бяха ридания. Оливенко плачеше, но се мъчеше всячески да потисне чувствата си и затова за очите и за ушите риданията му бяха подобни на пъшкане. Риг извърна очи, докато дишането на неговия страж се успокои.
– Съжалявам – извини се Оливенко.
– Разбирам – рече Риг.
– През всички тези години се чудех дали не е умопобъркан. Това би поставило под съмнение всичко, което научих от него. Затова се отказах от науката и заживях по коренно различен начин. Защото се бях увлякъл по дърдоренето на побъркан.
– Може и да е бил умопобъркан – рече Риг. – Аз съм му син и може би съм луд като него.
– Не си – възрази Оливенко. – И той не беше. Дори не е грешал. Той просто имаше нещастието, след като мина през Стената, да попадне на място, където го чакаха. Как би могъл да знае какво ще направят?
– И така, тайната е разгадана – рече Риг. – Доколкото можем да я разгадаем по сведенията, с които разполагаме.
Умълчаха се.
– И сега какво ще правиш? – попита Оливенко.
– Единственото, което има някакъв смисъл. В този град се води борба за власт и наградата за най-умния, най-силния или най-безцеремонния играч е една цяла империя. Мнозина от играчите ме искат мъртъв. Трябва да намеря начин да избягам оттук и да се скрия някъде, където да не могат да ме намерят.