– По закон, за да бъдете „народна“ банка, вие сте длъжни... – започна Самуна.
– Познавам закона – прекъсна го счетоводителят. – Не сме задължени да поддържаме сметките на лица, чието поведение буди подозрения. На тайно заседание магистрат вече оторизира закриването на вашата сметка.
– Никой нищо не ни е казал за...
– Точно затова е „тайно“ – поясни счетоводителят и показа един изписан лист. – Ето писмо с гаранция за цялата сума, която сте вложили при нас, включително лихвите, минус цената на проследяването ви. Тези двама градски стражи ще ви придружат до долу, ще следят, докато касиерът ви я изплати, и ще ви съпроводят до вратата. Ако някой от вас някога отново се опита да влезе, ще арестуват и двама ви.
– Не зная защо си мислите... – започна отново Самуна.
– Това не подлежи на обсъждане – прекъсна го счетоводителят. – Колкото и да са тъпи банкерите нагоре по реката, ние тук не сме.
Той махна на стражите, пусна писмото и докато то се рееше, падайки на пода, се върна в кабинета си.
Самуна огледа стражите. Умбо се досети, че той преценява силите им. Досети се и че Самуна, както винаги, ще заключи, че може да ги надвие в бой. Но и двамата вече бяха научили, че сбиванията винаги водят до едно: Умбо се появяваше пред себе си и казваше на себе си да не позволява на Самуна да се сбие. Затова мъжът погледна изпитателно момчето.
– Не – рече Умбо.
– Не съм видял никакви... – гласът му утихна.
– Не мога... защото никога повече няма да ми позволят да вляза тук – обясни Умбо. – Особено ако направиш онова, дето си го мислиш.
Двамата стражи, които не можеха да проумеят разговора, все пак се бяха досетили какво означаваше настоятелният поглед на Самуна и се бяха раздалечили един от друг, готови да се задействат с жезлите си.
Умбо се наведе, вдигна писмото и мина между стражите.
– Хайде, татенце.
По тона му стана ясно, че в този случай думата „татенце“ е синоним на „идиот“. Самуна изръмжа и го последва. Умбо бе почти сигурен, че е метнал кръвнишки поглед на стражите, когато е минал помежду им. Но нямаше тропане, пъшкане и крясъци, значи очевидно „татенцето“ не се поддаваше на изкушението. Долу те си получиха парите. „Разходите“ надвишаваха петкратно лихвата, но все пак не бяха накърнили кой знае колко размера на депозираната сума. Касиерът им подаде листче, на което бе надраскано нещо.
– Между другото, главният счетоводител ме осведоми, че са предупредили всички останали банкери в града. Никой няма да приеме сметката ви, нито ще ви пусне да влезете. Благодаря, че избрахте Първа народна банка.
Стражите ги изпроводиха до вратата, а навън заеха позиция от двете страни и старателно заоглеждаха улицата нагоре и надолу, сякаш бяха поставени там, за да следят за други крадци.
Двамата тръгнаха по улицата и Умбо взе да си свирка.
– Тихо! – сряза го Самуна.
Умбо заподсвирква още по-силно и започна да танцува.
– Защо този план нямаше да свърши работа? Когато се връщаш да предадеш гадничките си съобщенийца, защо не обясняваш?
– Очевидно защото някой наблюдава моето аз от бъдещето, докато предавам съобщението, и затова то не може да бъде дълго, нито пък много подробно.
– Или пък те е хванало шубето и си се престорил, че си получил съобщение – додаде мрачно Самуна.
– Я помисли малко – подкани го Умбо. – Счетоводителят беше готов. Те вече ни шпионираха. Нищо, предприето от нас до този момент, нямаше да успее.
– Тогава защо не се върна в момента, когато за пръв път седяхме в стаята си в странноприемницата, и не ни каза, че никой от плановете ни няма да успее?
– Ти би ли хванал вяра на такова съобщение?
– Не – призна си Самуна. – Но щеше да ни спести време.
– Дори не знаем със сигурност дали... предметът... е все още в касата вътре в сейфа – рече Умбо. – Може да са го преместили. Ако Риг беше с нас...
– Я се огледай внимателно – призова го Самуна. – Риг не е с нас.
– Но ако можехме...
– Но не можем.
– Да, можете – чу се гласът на Риг.
Умбо погледна наляво и го видя – вървеше до тях посред бял ден.
– Дясното ухо на Силбом! – изруга той.
– Анансо-уок-уок – произнесе Самуна на родния си език, или поне така прозвуча на Умбо.
– Много хитро – отбеляза Риг. – Никой никога няма да се досети, че сте изненадани да ме видите.
Прав беше, нямаше нужда да бият на очи. Но Умбо не можеше да сдържи усмивката си – Риг беше отново с тях и очевидно вече не беше пленник.
– Защо винаги се споменава дясното ухо на Силбом – измърмори Самуна.
– Тука казват „Левият лакът на Рам“ – обясни Риг.
– Във войската нито беше нечие ухо, нито нечий лакът – навъси се Самуна.