– Когато се върнахме, за да откраднем един от... предметите... от себе си, той взе и мен – обясни Самуна. – Да, може го.
– Да откраднете от себе си? – учуди се Риг. – Това пък защо?
– Попитай господин Веселяка – отвърна Самуна. – Аз така и не разбрах.
– Не се преструвай, че не ти е харесало – упрекна го Умбо.
– Трябва да направим един опит – рече Риг. – Когато ти ми прилагаше онова нещо, каквото и да е то, за да мога да виждам хората по дирите и да се връщам в тяхното време, аз се връщах сам.
– Защото още не знаех как да го прилагам и върху себе си.
– Значи трябва да проверим дали можем да вкараме и трима ни в това забавено течение на времето и да видим дали можем да се пренесем и тримата в някакъв много по-ранен период от време. Не преди месеци, а преди векове.
– Векове? Както когато взехме камата ли?
– Хилядолетия – уточни Риг.
Самуна се наведе към Умбо.
– Това означава хиляди...
– Знам какво означава – прекъсна го Умбо. – Някакво конкретно време ли си си наумил?
– Да – потвърди Риг. – Преди единайсет хиляди и двеста години.
Умбо и Самуна седяха мълчаливо и размишляваха върху значението на тези думи.
– Преди началото на календара – наруши най-сетне мълчанието Самуна.
– Преди на тази планета да са съществували човеци – додаде Риг.
Мислите на Умбо препускаха.
– Да не ми казваш, че ние не сме оттук?
– Когато разполагаме с повече време, ще ти разкажа много неща – отвърна Риг. – Неща, които научих в библиотеката, а също и от учените. От проучванията на татко Кносо и от един страж на име Оливенко, който му е бил помощник известно време.
– Доверяваш се на страж? – учуди се Самуна.
– Ти не го познаваш, а аз го познавам, затова не ни губи времето – отряза го Риг. – Трябва да се връщам, и то бързо, преди да съм притрябвал на някого. Ако претърсят къщата и не ме намерят, къде ще обяснявам, че съм бил? Затова дойдох тук, за да проверим дали действително можем да го постигнем.
– Да го направим тогава! – съгласи се Умбо.
Риг понечи да стане, но Самуна незабавно го хвана за рамото и го бутна обратно на стола.
– Ти къде тръгна така?
– Към някое усамотено място – отвърна Риг.
– Направете го тук – рече Самуна. – Тук, както си седите. Когато пътуваме във... Когато се връщаме... ние не изчезваме в настоящето, нали? Ние сме едновременно и на двете места, нали така?
– Да – потвърди Риг. – Или поне преди беше така, когато Умбо осигуряваше енергията и всъщност пътувах само аз.
– Тогава избери най-старата диря, която виждаш тук, и проверете дали Умбо може да накара и трима ни да я проследим едновременно.
– Но това място не е чак толкова старо... Няма да има столове – възрази Риг.
– Ако задниците ни си останат в това време, значи няма да пропаднем в блатото и нищо няма да ни се случи.
Риг кимна.
– Добре, Умбо. Аз ще се съсредоточа върху една конкретна пътека... Избрах я. Забави хода на времето ми, а също и на своето, и на Самуна.
И тримата стиснаха купичките си с фиде, а Риг се втренчи в далечината, леко надолу – очевидно се съсредоточаваше върху диря. Умбо никога досега не се бе опитвал да забави хода на времето на двама души освен своя собствен. Наложи му се да се съсредоточи усърдно и му се стори, че Риг дърпа него така, както той дърпаше Самуна. Риг го връщаше далеч по-назад във времето, отколкото се бе връщал някога. Също като онзи път, когато баща му го беше качил на коня на един амбулантен търговец, а животното препусна и измина трийсетина крачки заедно с него. На няколко пъти почти загуби връзката и едва успяваше в същото време да удържи и Самуна. Но след малко овладя положението.
Вече не виждаше гостилницата, въпреки че продължаваше да седи върху нещо. Нямаше никакъв град, никакви сгради. Само един мъж, който бавно тласкаше лодка с прът из заблатената вода покрай високите тръстики във вечерния сумрак. Мъжът и лодката се намираха много по-ниско от Умбо, сякаш той седеше на върха на хълм, а не на стол в гостилница. Сигурно бяха издигнали равнището на Ареса Сесамо много високо над първоначалната делта.
– Виждате ли го? А лодката? Тръстиките, водата? – прошепна Риг.
Мъжът явно го чу, защото по пладне в блатистата местност цареше тишина. Той погледна нагоре и ги видя. Видението сигурно е било доста стряскащо – мъж и двама юноши, които седят във въздуха с купи фиде в ръце.
Мъжът се олюля в почуда, лодката се катурна и той цопна по гръб във водата.
Умбо мислено пусна Риг и Самуна и се върна отново в настоящето. Виеше му се свят, а мозъкът му бе напълно изтощен.
– По това време Ареса Сесамо дори не е съществувал – прошепна Самуна.
– Това не е най-старият град в оградения свят – поясни Риг. – А и първите му постройки са се появили на около шест мили оттук. През годините заради наводненията са се налагали много премествания.