– Парам вече...
– ... е скрита – довърши Риг.
– Добре – каза майка му.
И тогава Риг усети как дирите на трима от натрапниците се сливат в градината там, където се намираше Флакомо. Отначало си помисли, че са отишли при него за нареждания. После следата му рязко се устреми напред, дирите на натрапниците я последваха, а после Флакомовата диря секна, а натрапниците още по-бързо се отдалечиха.
– Флакомо е мъртъв – каза Риг. – Или поне е в безсъзнание, но мисля, че е мъртъв.
– О, клетият Флакомо – възкликна майка му. – Той обичаше тази къща. Купи я, за да мога да живея тук с него. Убежище за мен, ала не и за него.
– Трябва да тръгваме, майко. Които и да са тези натрапници, те са свирепи мъже, намислили да убиват.
– Риг, ако искат да убият мен, можеха стотици пъти да го направят, докато спя – рече майка му.
– Говорите за шпионите зад стените ли? – попита Риг и едва тогава се усети, че дежурният шпионин не помръдва. Дирята му все така стигаше точно до мястото, където се беше спрял предната вечер. Дали спеше? И дали все още спеше, въпреки че те разговаряха? Те говореха тихо, ала се чуваха. От хора, които спят толкова дълбоко, не стават добри шпиони.
Риг очакваше нападение под някаква форма, откакто бе пристигнал тук, но си представяше как или тълпа, или войската, или градската стража нахлува в къщата и или избива който º се изпречи пред очите (тълпата), или бързо взема в своя власт кралското семейство. Но тези натрапници продължаваха да се движат толкова безшумно, че никой освен самия Риг – и Флакомо, разбира се, ако не беше мъртъв – не знаеше непосредствено къде се намират.
– Запътили са се право към вашата стая – рече той на майка си. – Не мислите ли, че сега е моментът да напуснем къщата?
– Не – отвърна майката. Защо ли беше толкова равнодушна?
– Този път не е както преди, майко. Убиха Флакомо.
– Понякога ми се струваше, че той е единственият ми приятел – произнесе го не със скръб, а просто умислено.
– Ако не те е грижа за собствената ти безопасност, помисли за Парам! Какво ще стане с нея? А с мен?
– Аз съм много загрижена за вас. Искам и двамата да сте тук, в стаята, при мен.
И тогава той без малко не º каза, че Парам не беше в стаята, не беше невидима. Парам вече бе навлязла дълбоко в тайните коридори, за които знаеха само те двамата. Бяха прекарали последните седмици в проучване на цялата система, откриваха как се отваря всяка врата. За Парам беше голямо удоволствие да не я виждат, но да може да се движи с нормално темпо и да чува всичко, което говорят. Нейната невидимост беше и дарба, и проклятие – откъсваше я от всичко и от всички освен от майка им. Сега тя можеше да се придвижва из цялата къща и да шпионира всички. Да шпионира шпионите.
Но очевидно не беше казала нищо на майка им, а щом Парам бе решила да не º се доверява за това, Риг нямаше да престъпи решението º. Освен това вече беше късно. Нападателите идваха по коридора и ако той се опиташе да излезе, щяха да го погнат, а той се съмняваше дали майка му ще издържи на темпото му. Не можеше да си я представи да тича стремглаво, не защото бе стара или немощна, а защото винаги крачеше с огромно достойнство. Защо ли тя не му каза: „Аз ще остана, но ти върви, Риг“? Не би ли постъпила така една майка? Или защо не бе излязла в коридора, за да ги отклони от Риг? Може би защото не го чувстваше наистина свой син – само допреди няколко месеца той бе непознат за нея. Може би защото в действителност мислеше, че е трябвало да го убият още при раждането.
Но не трябваше ли тя да ги отклони и от Парам, за която мислеше, че също е в стаята? Или разчиташе, че нейната невидимост ще я защити? В действията или по-скоро в бездействието на майка му нямаше никакъв смисъл. Сякаш тя приветстваше идването на натрапниците. Но как бе възможно това, щом първото, което предприеха, беше да убият Флакомо? Нямаше нужда да го убиват, независимо какво щеше да се случи днес в тази къща. Флакомо не заплашваше никого.
Шпионинът зад стената все така не помръдваше. Не беше нормално нечия диря изобщо да не помръдва – те трептяха и отразяваха обичайните дребни движения, които всеки прави. За пръв път на Риг му хрумна, че шпионинът може да е мъртъв. Но откакто бе започнала смяната му, никаква диря не се бе приближавала до него. Възможно ли беше да са го отровили, преди да дойде, и да е издъхнал там?
Парам обикаляше по коридорите, които щяха да я изведат от другата страна на майчината им стая, където имаше таен вход. Бяха открили механизма, ала не го бяха изпробвали от страх, че отварянето на вратата ще остави някакви следи – драскотина на пода, белег на стената, които щяха да подскажат на майка им за съществуването на тайната врата. И отново без да го обсъждат, и двамата бяха решили да не º казват. Риг бе предположил, че и двамата не искат да нарушат чувството º за уединение. Но сега осъзна истинската причина – и двамата º нямаха достатъчно доверие, за да º съобщят за съществуването на тайните проходи.