– Мислиш ли, че генерал Гражданин ще запази живота ти, след като му родиш наследник?
– Не бъди отчаян и жалък, скъпи ми сине. Той ме обича предано, както и Флакомо преди него. По-силен и по-умен е от Флакомо, но точно затова си струва да го направя консорт, а не обикновен инструмент.
– А Парам и аз... Ние сме нищо?
– Вие бяхте единственото важно нещо в живота ми, докато положението не се промени. Моя първа отговорност е да опазя кралския род и да управлявам създаденото от нас кралство – от Стена до Стена, ние сме предопределени да управляваме този свят. Ти би ли могъл? Та ти дори не искаше, с твоя скептицизъм и кралски привилегии. А Парам? Слабачка – ако я бях омъжила за някого, щеше просто да е вярна на съпруга си и не бих могла да имам власт над нея. Не, никой от вас не е годен да поддържа каузата на кралството. Но генерал Гражданин е от най-висш благороднически произход. Той е закърмен с политика. Той разбира как да завоюва властта и как да я запази и не се бои да предприема дръзки и опасни действия. Той е всичко онова, което милият Кносо не беше.
– Ти обичаш ли някого изобщо?
– Аз обичам всички – отвърна майка му. – Обичам цялото кралство, но никого не обичам толкова много, че да не мога да го жертвам, за да постигна по-висша цел. Така трябва да живее една кралица, скъпи мой. Толкова много се привързах към теб – бях трогната от твоята вярност, от това, че ми каза за шпионите, за които знам, откакто живея тук. Ако можех аз да те възпитам, от тебе щеше да излезе нещо. Но съдбата, под формата на онзи чудовищен Скиталец, както го наричаха, те отне от мен. Ти си такъв, какъвто си, и затова без никакво съмнение ще умреш след малко в тази стая.
Риг стоеше, притиснат в ъгъла.
– Възнамерявам горко да плача за теб, когато по-късно днес ме уведомят, че ти и сестра ти сте били убити. Тези сълзи ще са политически необходими, но ще бъдат и искрени.
Риг кимна.
– Аз също ще плача за теб, майко. За тази, която би могла да бъдеш, ако не бяха те лишили от човешко сърце.
Майка му го погледна озадачено. Риг знаеше какво се пита тя. „Защо си мисли, че ще оживее, та да ме оплаква? И... защо все още железните лостове не са се натъкнали на Парам и не са я убедили да стане отново видима?“
– Тя в ъгъла с теб ли е? – попита.
Риг кимна и отвърна искрено:
– Да, тук е.
– Тя не... споделя мястото с теб, нали? – попита майката. – Защото ако накарам онези мъже да забият железните лостове в тялото ти, ще бъде принудена да стане видима, двамата ще избухнете и ще стане гадно. Да не сте намислили това да е вашето отмъщение? Взривът да убие всички в стаята?
Нямаше нужда Риг да се преструва на оскърбен.
– Не ни ли познаваш и двамата, майко? Ние те обичаме. Никога не бихме ти навредили, по никакъв начин.
– Спрете – нареди тя на мъжете. – Не, продължавайте да размахвате лостовете, глупаци, само не настъпвайте повече напред.
Мъжете º се подчиниха.
– Риг, виждаш, че изход няма. Знам, че ти виждаш точно къде е тя. Дръпни се от нея и позволи и двамата да умрете с достойнство.
– С други думи, знаеш как да използваш нашите трупове.
– Разбира се – потвърди майка му. – Но мога да се оправя и без тях. И точно така и ще направя. Сега ще изляза от стаята. Щом вратата се затвори зад мен, те ще пронижат тялото ти и тялото на Парам. Срамота, че дори не можах да се сбогувам с нея. Но... няма значение.
Майката се обърна и се отправи към вратата.
Риг се усмихна на войниците.
– Наясно сте, че тя току-що ви даде заповед да извършите нещо, което ще ви пръсне на парченца, нали?
Но на войниците сякаш им беше все едно. Риг се вгледа в тях – погледите им бяха леко изцъклени и той разбра, че са упоени. Можеха да вършат жестокости, да изпълняват заповеди, но не можеха да осъзнаят кога тези заповеди ще ги вкарат право в гроба. Вратата се отвори. Войниците спряха да размахват лостовете и се приготвиха да ги забият като копия.
– Сега моментът е подходящ – рече Риг.
Той чу слабото скърцане на древния механизъм в стената зад гърба си. Но то не доведе до нищо.
„Трябваше все пак да изпробваме механизма – помисли си той. – Този таен вход изглежда досущ като останалите четири, но това не значи, че е в същото състояние като тях“.
Войниците се наклониха назад, готови да нападнат.
Точно зад гърба му нещо издрънча и Риг приклекна. Една част от пода, точно под краката му и покрай външната стена, внезапно се надигна, а стената зад гърба му се наклони назад. Ивицата от пода и ивицата от стената застанаха под остър ъгъл, който се клатушкаше насам-натам. После стана тъмно, Риг лежеше по гръб и се чуха пет-шест издрънчавания, когато железните лостове се удариха в стената.