– Извинявай – тихичко каза Парам. – Единият беше застанал в края на подвижната част на пода. Контратежестите не издържаха на общото ви тегло. Но когато той премести тежестта си върху другия си крак, за да нападне, успях да задействам механизма.
– Всичко ли чу?
– Да – потвърди Парам, но не добави нищо, а тонът º изобщо не беше разстроен. Възможно ли бе тя открай време да е знаела що за морална празнота е майка им?
– Мисля, че трябва да се измъкнем оттук, преди да са почнали да мятат брадви по всички стени, за да разкрият цялата система.
– А, повечето стени са каменни.
– Но някои не са – припомни º Риг.
– Те ще наредят войниците да обкръжат къщата.
– Първоначално.
– И когато осъзнаят грешката си.
– Да, точно такъв е планът.
Риг разпозна в думите º своите собствени обяснения.
– Но генерал Гражданин е по-умен от повечето хора.
– Знам. Затова няма да разчита на войниците си да те хванат. Той е като майка ми – ще има план, който да ни накара да идем право при него, независимо дали го искаме.
– Можеше да го споменеш досега.
– Досега не ми беше казвал, че генерал Гражданин е начело на всичко.
Очите на Риг вече бяха успели да свикнат с полумрака в коридора. Бяха се спуснали на нивото на най-долния канал, минаващ покрай отводнителния ров между къщата и библиотеката. Риг провери къщата нагоре и назад и проверката разкри, че сигналът е даден. Стотици войници обкръжаваха къщата и я претърсваха, като помитаха всичко по пътя си. Беше само въпрос на време да открият прохода. Междувременно още войници прекосяваха улицата и влизаха в дома на Флакомо. Риг виждаше как дирите на гражданите се разпълзяват навсякъде – без съмнение разнасяха вестта, че кралското семейство е нападнато. Въпреки че беше ранна утрин, хората прииждаха по улиците и скоро щяха да се оформят десетина тълпи. Всичко щеше да свърши чак когато генерал Гражданин покаже кралските особи на града или обяви, че сяда на кралския престол. Но той не можеше да направи и двете, докато не хване Парам и Риг, живи или мъртви. Нямаше да ги намери; не можеше да ги проследи; затова трябваше да е измислил как да ги накара да отидат при него. Надали щеше да обяви, че е взел майка им за заложница. Дори и да го обявеше, дали те биха жертвали живота си, за да я спасят, след като вече знаеха всичко за нея? С какъв лост си мислеше той, че разполага, за да ги накара да се предадат?
Двамата излязоха от тунела в един склад на Библиотеката на нищото. Предстоеше им най-опасната и незащитена част от пътуването – сто крачки от вратата на склада до малкия асансьор, който пренасяше книги от етаж на етаж. Всеки, който преглеждаше лавиците, можеше да ги види за кратко, както и хората, насядали по масите в северния край на помещението. Но никой не ги и погледна. Очевидно не бяха издали предупреждение да наблюдават сградите на библиотеката.
Това всъщност беше лош знак, осъзна Риг. Генерал Гражданин несъмнено би хвърлил мрежите си чак дотук... ако разчиташе, че ще ги хване с мрежа.
Стигнаха до асансьора и го отвориха. Платформата, както винаги, беше на партера, там, където се намираха и те. Качиха се вътре и затвориха вратата. После Риг нагласи лостовете така, че да задействат нужните контратежести, дръпна въжето и платформата се издигна. Беше открил това място, когато забеляза, че докато едни дири преминаваха с асансьора от етаж на етаж – несъмнено помощниците, които си играеха с най-интересния механизъм в библиотеката, други, преди повече от век, влизаха вътре, но поемаха по съвсем различен маршрут, който водеше надолу през стените към система от подземни проходи. Много опити му бяха нужни, докато разбере как се влиза в проходите, но дирите го водеха. Виждаше къде са спирали хората, преди да минат през един от ъглите на вертикалната шахта, където привидно нямаше ни най-малък шанс да има вход.
По средата на етажите той спря асансьора, като завърза въжето в примка около двоен щифт на стената. После приплъзна почти невидим лост от отсрещната страна. Една вратичка се отвори зад гърба му и разкри много тясно скривалище, горе-долу колкото купчина книги. Вътре нямаше абсолютно нищо ценно или интересно за тях – то беше примамка, която даваше пълно обяснение за съществуването на лоста, ако някой случайно го откриеше. Но след като нишата се отвореше, беше възможно да се завърти скобата, която крепеше щифтовете, поддържащи въжето. Нужно бе пълно завъртане и отстрани се отвори цяла стена и разкри цепнатина, през която можеха да се промъкнат. Риг затвори вратата към нея и развърза въжето. Платформата остана на мястото си – ако полетеше веднага към първия етаж в мига, в който развържеха въжето, би била некадърно проектирана. Риг даде знак на Парам да мине през цепнатината в ъгъла и тя с готовност се подчини. Но за един ужасен миг той се зачуди дали и тя няма да се окаже също тъй ненадеждна като майка им – представи си я как затваря отвора под носа му, преди да е минал и той.