– Разбирам – рече Нокс. – Ти е трябвало да вардиш Киокай, нали? Да го пазиш от опасности. Но той е избягал, нали? Изтичал е напред и когато си стигнал най-горе на Скалния път, той вече е скачал по камъните.
Лицето на Тегай се измени.
– Вярно ли е? – попита той сина си.
– Киокай не ме слушаше, но аз все пак видях каквото видях! – настоя Умбо.
– Точно това и те питам – продължи Нокс. – Докато си се катерил нагоре, си се задъхал. Трябвало е да внимаваш за какво се хващаш и къде стъпваш, за да не паднеш. В някои мигове можеш да мернеш водопада и да виждаш какво става. Но ти не си се спрял да погледнеш, нали?
– Видях как Риг хвърли Киокай във водата.
– Докато още се изкачваше по пътя ли? – подсказа Нокс.
– Да.
– А като стигна горе, какво видя?
– Киокай висеше от ръба на един камък над водопада. А Риг се беше изпънал между два камъка и се опитваше да пляска и да бута ръцете на Киокай! А после Киокай падна.
Щом изрече това, споменът изтръгна от него ридание.
– И какво направи после?
– Върнах се на брега, събрах камъни и започнах да замерям Риг с тях.
– Мислел си, че можеш да отмъстиш за брат си с камъни?
– Риг се мъчеше да се изправи. Реших, че мога да го ударя така, че да изгуби равновесие и да падне.
– И без малко да успееш! – кресна сърдито Риг.
Нокс му направи знак да млъкне.
– Умбо, видял си как брат ти умира от ужасяваща смърт – паднал е от водопада Сташи. От онова, което си мярнал, си решил, че си разбрал какво е станало. Но нека ти кажа какво се е случило всъщност.
– Ти не си била там! – изръмжа чифликчията.
– Нито пък ти, така че си затваряй устата – отвърна му невъзмутимо Нокс. – Риг се е връщал след два месеца траперство. Носел е на гръб всички кожи, които са добили с баща му. Ти видя ли вързопа с кожи?
Умбо поклати глава.
– Видял си го – рече Нокс. – Точно него е хвърлил Риг във водата, когато си го мярнал, докато си се катерил по Скалния път. Вързопът е бил завлечен към водопада, не брат ти. Брат ти вече е висял на камъка. Риг се е отървал от товара, за да се опита да го спаси.
– Не – възрази Умбо, но гласът му не прозвуча уверено.
– Помисли си – продължи Нокс. – Риг сигурно е направил нещо със своите кожи. Къде бяха те? Дали той би ги оставил на другия бряг? Какво правят винаги Риг и баща му с кожите, които носят в селото?
Умбо поклати глава.
– А после си видял Риг, протегнал се между два камъка. Защо? За да плесне Киокай по пръстите и да го бутне от камъка? Но защо му е? А и колко време щеше да се задържи Киокай? Дали е имал сили да се изкатери обратно на камъка? Беше ли изобщо камъкът достатъчно голям?
– Не знам – рече Умбо.
– Единствено истинската история има смисъл – заключи Нокс. – Риг е прекосявал там, където винаги са прекосявали с баща му, далече от водопада. Само глупаво и безразсъдно момченце би се опитало да премине по камъните близо до ръба на водопада.
Неколцина мъже от тълпата замърмориха одобрително.
– Всички знаем каква луда глава беше Киокай – рече Нокс. – Колко от нас са го виждали да се катери по покриви и по високи дървета и да се перчи по десетина най-различни начини? Ето затова баща ти е наредил да го наглеждаш, за да го опазиш...
– Да не се убие – рече тихо Тегай.
– Риг е бил там, където е трябвало да си ти, и е вършил онова, което е трябвало да вършиш ти, Умбо – рече Нокс. – Грижил се е за Киокай. Жертвал е два месеца труд, всичката стока, която е имал, за да се опита да спаси брат ти. Рискувал е живота си, изпънат между два камъка, за да се опита да хване ръката на брат ти и да го издърпа. Но ръцете на брат ти са отмалели и той е паднал. А Риг е бил там, наведен над буйните води. Ако бе потопил дори коляно в течението, то щеше да го повлече надолу. И докато се е опитвал да се изтегли жив назад, какво става? Ти го замеряш с камък.
– Аз си мислех, че той... Мислех...
– Бил си сърдит. Някой е бил виновен за нещо ужасно. Някой е допуснал грешка и е трябвало да бъде наказан – рече Нокс. – Някой. Но това не е бил Риг, нали?
Умбо се разплака. Баща му го прегърна.
– И Умбо не е виновен – заговори Тегай. – Киокай е виновен. Той не вярваше в опасността. Не слушаше. Не обвинявам Умбо. Не обвинявам и Риг.
Той се обърна към другите събрани мъже.
– Нека никой не посяга на Риг заради Киокай!
– Защо º вярваш? – попита един мъж от задния край на тълпата.
– Тя е магьосница – обади се друг. – Омагьосала те е.
– Тя не е била там. Тя говори така, сякаш знае, но не е била там.
Нокс посочи с пръст мъжа, който се обади последен.
– Защо искаш да вярваш в най-лошото? Защо си жаден за убийство днес? Що за човек си ти?
– Той е убил дете! – кресна мъжът. Риг го беше виждал из селото, но не го познаваше. Не беше някой важен човек досега. Сега като че беше водачът на най-разлютените в тълпата. – Аз казвам, че бащата на Риг е носел кожите и е станало точно така, както го каза Умбо.