„Де да можех да я скрия така, както се криеше в тайните ходове в къщата на Флакомо, без да º се налага да е невидима, да влезе в онзи невъзможен разрез на времето, който караше светът да препуска около нея, докато самата тя пълзи!“ Наближаваше пладне. На Риг също започваше да му се приспива – беше се научил да спи следобед три часа, за да може да се буди само пет часа след като заспи вечер, и да има на разположение голяма част от нощта, за да работи. Но през годините, прекарани в гората с Бащата, се бе научил и да се бори със съня, когато е нужно. И сега успя да го пребори, но не много успешно, защото на два пъти се улови, че се събужда. Невъзможно, защото със сигурност не беше заспивал. Ала трябваше да е заспал. За секунда, за минута или за час? Дали Умбо се бе опитал отново да го премести във времето и не беше успял, защото Риг е спал?
Не. Сенките си бяха точно толкова дълги, колкото и преди да задреме. Значи е било само за кратко.
Той се изправи и веднага седна отново. Няколко преки по-нататък авангардът на една тълпа пресичаше кръстовището – самотните разузнавачи, хората от тълпата, които се нагърбваха да разузнаят какво става пред тях, за да могат да предупредят останалите, ако идват войници.
„Моля ви, не идвайте насам!“
Не дойдоха, но тълпата беше голяма и пресича улицата цяла вечност.
Продължаваха шумно да се точат през кръстовището, когато дирите отново се раздвижиха. Риг нямаше избор и трябваше да излезе на улицата – нямаше да се отдалечи много, но все пак щеше да бъде на показ. Възможно беше тълпата изобщо да не му обърне внимание, а можеше и да се обърне и да се втурне към него. И в двата случая трябваше да действа бързо.
Беше готов да излезе на улицата и да остави Парам сама, но желанието да º намери скривалище отново надделя, този път обаче с конкретен план. Дали можеше да я върне назад във времето, при Умбо и Самуна? Тогава тя щеше да се окаже на място, където никой не я очакваше и още никой не я търсеше. Риг беше вземал предмети от миналото, но дали с Умбо бяха връщали нещо там? И да бяха го правили, може би се получаваше само с предмети, но не и с хора. Когато Риг се бе връщал във времето, той продължаваше да съществува в настоящето, където Умбо можеше да го наблюдава, докато му въздействаше с дарбата си, за да забави хода на дирите и да открие оставилите ги хора.
И все пак действително едновременно с това се намираше и в миналото. Сети се за ужасните мигове на ръба на водопада, когато се опитваше да хване Киокай, но не можеше да се пресегне през мъжа, вкопчил се над него в скалата. Тялото на мъжа за него съществуваше реално, той можеше да го докосне и затова и собственото му тяло също съществуваше в действителност за мъжа. Ами ако Умбо бе спрял да му въздейства точно когато Риг го докосваше? Дали щеше да изчезне?
И дори ако Риг не изчезнеше, какво щеше да стане, ако подадеше нещо на мъжа или пъхнеше нечия чужда ръка в неговата? Дали това нещо или този човек щяха да останат в миналото?
Единственият начин да разбере беше да опита.
Той хвана Парам за ръката и я дръпна.
– Ставай, ела с мен.
– Остави ме да спя, ти действай.
– Ела – настоя той. – Кой знае колко време ще издържи Умбо от такова разстояние!
Мрънкаща, залитаща, със залепнали очи, Парам тръгна с него. Риг се огледа за дирята на Умбо – не можеше да се съсредоточи едновременно върху него и Самуна дори когато вървяха заедно. И ето го и него – препускаше по дирята си отново и отново. А после, колкото повече се съсредоточаваше Риг, толкова по-бавно и по-бавно обикаляше Умбо, докато не тръгна със забързана крачка, но в реално време. Риг му прегради пътя.
– Спри се.
Умбо спря, а също и Самуна, който също стана видим, защото Риг, освен своето собствено време, виждаше и времето на Умбо, а Самуна беше там с него.
– Виждате ли я? – попита ги той.
Умбо погледна Парам и кимна. Самуна – също.
– Чакайте ме един час след пладне в гостилницата – заръча Риг. – А сега я хвани за ръка.
На Парам, пред чиито очи Умбо току-що бе изникнал от въздуха на улицата, не º се искаше да го докосва, но Риг пъхна ръката º в неговата.
– Дръж се! – нареди той. – Кой знае къде ще попаднеш, ако се пуснеш!
И той пусна ръката º. Тя стискаше здраво ръката на Умбо. Самуна също я хвана. Парам или щеше да остане с тях, или нямаше да остане.
– Какво правиш? – попита Умбо.
– Ако се получи, то...
Но точно в този миг ускорението, с което му въздействаше Умбо от Съвета, секна и Умбо бързо се разтвори в дирята си, както и Самуна.
Парам – също.
Тя вече не беше с Риг. Дирята º изведнъж се оказа в миналото. Излизаше на улицата в настоящето и продължаваше гладко, само дето сега вървеше покрай дирите на Умбо и Самуна в тяхното време, по-рано тази сутрин. Значи възможностите им не се ограничаваха до вземане на предмети от миналото – ножа, скъпоценните камъни в скривалището. Те можеха и да връщат там предмети. И предмети, и хора, стига да имаше кой да ги вземе там. Но в действителност Риг нямаше време да размишлява какво подразбираше този опит. Стоеше сам на улицата, а само на няколко преки от него вилнееше тълпа. И въпреки че облеклото му не бе подобаващо за принц, то изглеждаше богато, а сред тълпите винаги има и скитници, които не пропускат да се възползват, щом им се яви възможност да оберат или пребият някого. И разбира се, щом се обърна да огледа улицата, Риг видя половин дузина мъже – едни в дрипи, други не, които бързо крачеха или подтичваха към него. Остатъкът от тълпата все още прекосяваше улицата, но вече оредяваше. Ако успееха да го спипат, щеше да има по-малко свидетели. Не че имаше у себе си нещо достойно за кражба освен дрехите.