Знаеше, че побегне ли, ще го погнат. Ако не беше успял да вкара Парам в миналото, тя щеше много да го забави.
Но пък ако тя все още беше тук, можеше да се хване за него и просто да изчезне, докато тия пишман крадци се откажат и се махнат. „Е, да – помисли си Риг. – Всичко си има последствия“.
И се втурна да бяга.
Животът в дома на Флакомо не го беше размекнал толкова, колкото се боеше – може би това се дължеше на тичането с Оливенко. Не му бе трудно да не позволи да го настигнат, докато стигна отново банката и тайния проход. Хлътна вътре, затвори вратата и ги изчака да се откажат. Следеше дирите им – някои тръгнаха да го търсят, ала скоро зарязаха това. Никой не се приближи да провери нишата в стената на банката. Сега имаше време и затърси отново сградата на Съвета.
Съветниците бяха там, все още под стража, но Самуна и Умбо ги нямаше.
Значи предупреждението беше сработило. Те не бяха отишли на срещата и не бяха арестувани.
Миналото им се бе променило, но не и миналото на Риг. Той все още ясно си спомняше как ги е видял в Съвета, как наблюдава ареста им и как върви през тунелите с Парам.
Напъхването º в миналото не само я бе извело от улиците, извън опасност. То беше попречило дирята на Риг във времето да бъде изтрита в точката на промяната.
„Причинно-следствена връзка – помисли си той. – Парам е в миналото с Умбо и Самуна, а аз все още съм същият човек от същото течение на времето, който я вкара там. И затова нито съм загубил, нито съм забравил миналото си.
От тайния проход в банката проследи дирята на Умбо и Самуна от по-рано днес. Ето го и мястото, където дирите им спираха, а следите на Риг и Парам внезапно се присъединяваха към тях. После следата на Риг се преместваше във времето, но дирите на Умбо, Самуна и Парам завиваха обратно и се връщаха натам, откъдето бяха дошли. Риг ги проследи по-нататък до настоящия момент.
Не бяха в гостилницата, времето за срещата още не беше дошло. Но защо да чака? Риг вече знаеше къде се намираха те и лесно можеше да ги намери.
Като подбираше пътя си така, че да избягва тълпите и войниците, той стигна в квартала на гостилницата, а после се насочи нататък, където дирите им бяха съвсем пресни.
Видяха се отдалече. Самуна веднага махна леко с ръка и накара другите да спрат и да го изчакат. Добър избор – един самотен минувач би привлякъл по-малко внимание от трима спрели на едно място. Щом стигна до тях, скрити в сумрака на входа на дюкян със спуснати капаци, Риг видя, че Умбо и Парам продължаваха здраво да се стискат за ръце.
– Пуснете се вече – каза той.
– Ти как се сети? – попита Умбо, а Парам кимна. – Откъде знаеше, че тя няма да изскочи в бъдещето, откъдето е дошла?
– Първо, това бъдеще вече не съществува, защото тя идва от един вариант на събитията, когато вие двамата бяхте арестувани от генерал Гражданин и задържани в сградата на Съвета – отвърна Риг. – Но тези събития не са се случвали и затова тя не може да се върне там.
– Но те са се случили, щом ти ги помниш – възрази Парам.
– А ти помниш ли ги?
– Да, разбира се – отвърна тя.
– И все пак ти се намираш тук и сега с мен, в този вариант на времето, в който те не са арестувани.
– Значи не мога да се върна. Ами ако не мога да остана и тук? Ами ако като се пусна, изчезна?
– Второ, това в момента е бъдещето. Аз съм същият онзи, който пъхна ръката ти в неговата. Аз продължих да съществувам и без теб до новата ни среща. Хвани ме за ръка.
Тя го послуша.
– Пусни неговата.
– Лесно ти е да го кажеш, нали няма ти да изчезнеш – смънка Самуна.
– И тя няма да изчезне, защото аз съм от същото време и не съм изчезнал. Нали? Всички ли са съгласни, че съществувам?