– Правилно – потвърди Риг.
– Де да можеше да се върнеш и да ни предупредиш по-скоро – рече Умбо. – Щяхме да напуснем града още вчера.
– Вие тримата, да – отвърна Риг. – Но аз щях да си заседна тук.
Те се упътиха със спокойна крачка към ъгъла и завиха. Парам току се прозяваше.
– Никога през живота си не съм се чувствала толкова уморена – призна тя.
– Риг въздейства така на хората – обясни Самуна. – Скапва ги от умора.
– Защо да не напуснем града вчера? – предложи Риг.
Погледнаха го така, сякаш не беше с всичкия си.
– Ти не ни ли каза току-що, че е невъзможно? – попита Самуна.
– Ами ако не е невъзможно? Аз изпратих Парам в миналото, като я накарах да те хване за ръка. Нашите способности действат така – когато хората се хванат за ръце, те се превръщат в едно цяло и се придвижват заедно във времето. Кой може да каже дали не бих могъл да дойда при вас в миналото заедно с Парам по същото време, като просто не пусна ръката º тогава?
– Но това не се е случвало преди, ти никога не си се връщал в миналото – рече Умбо. – Или поне не напълно, част от теб оставаше в настоящето.
– Аз взех ножа, но не съм се държал за мъжа. Ти свързвал ли си се някога с някого в миналото?
Умбо се замисли.
– Никога никого не съм докосвал освен Самуна, а него го върнах с мен.
Риг продължаваше да го обмисля.
– Според мен ще е най-добре, ако не търсим по-ранни варианти на самите себе си. Знам, че причинно-следствените връзки се запазват, но не ми се ще да навържа цялото течение на времето на възли, ако можем да избегнем това. Понеже не разбираме правилата, искам да действаме възможно най-просто.
– И затова... ще изберем напосоки някого от миналото и ще му кажем: извинявай, нещо против аз и тримата ми приятели да ти подържим няколко минути разни телесни части?
– Не напосоки – уточни Риг. – А някой, на когото можем да се доверим.
– А, да! В Ареса е пълно с достойни за доверие непознати – подхвърли Самуна.
И тогава Риг си спомни на кого можеше да се довери. Човек, който изобщо не принадлежеше към света на майка му.
– Аз имам един приятел – рече той.
* * *
Оливенко излезе от малкото си жилище и заслиза по стълбите към улицата. Беше време най-сетне да закуси прилично, преди да се присъедини към отряда си и да застъпи на пост.
Щом стигна площадката преди последните стълби до входната врата, той видя, че там стои Риг Сесамекеш.
– Риг! – възкликна той. – Ти как се измъкна от...
Риг поклати глава.
Оливенко кимна веднага. Само изговарянето на глас на Риговото име можеше да привлече внимание – за щастие той не говореше високо, а малцина в сградата ставаха сутрин толкова рано като него.
– Оливенко – заговори Риг, – вие помните всичко онова, за което си говорихме. Помните в каква опасност се намирам.
– Да – отвърна той.
– Е, знам... Това не е догадка, не е логически извод и дори не е установено чрез шпиониране, но със сигурност знам, че след два дни ще убият Флакомо, ще нахлуят в къщата, ще арестуват майка ми, а ние със сестра ми ще се укрием и ще забегнем заедно с още двама мои приятели.
– И искаш да ви помогна да се измъкнете?
– Да – потвърди Риг.
– Но вас ще ви търсят.
– Не, няма – отвърна Риг. – Защото вече ще ни знаят къде сме.
– Какво?
– Ние с Парам в този момент, който изживяваш ти, се намираме в дома на Флакомо, под наблюдение.
Оливенко вече знаеше достатъчно, за да изчака и обяснението.
– Вие смятате, че сега ще ви обясня, и аз ще ви обясня, но не сега, защото след около пет минути по стълбите ще слезе друг човек и не искам той да ме види, че разговарям с вас.
– Хайде тогава да намерим приятелите ти – предложи Оливенко.
– Точно така – съгласи се Риг. – Само че не е толкова просто, колкото си мислите. Но пък е много по-бързо. Вие трябва само да останете тук и да не мърдате нито крачка от мястото си. Най-добре затворете очи. Но ако погледнете, ще трябва да ми обещаете да не крещите, да не бягате, нищо да не правите. Приемете всичко спокойно. Повярвайте ми, разумно обяснение няма.
– За какво? – попита Оливенко, изумен и малко раздразнен от всички тия приказки.
– За това.
И Риг изчезна. Просто се изпари.
А после, само десетина секунди по-късно, се появи отново, ръка за ръка с Парам Сисаминка, престолонаследницата, и двама непознати – единият висок стар войник, а другият – дребно момче, горе-долу негов връстник, може би по-малко.
Оливенко дори не гъкна – стоеше там и си мислеше: „Де да можеше Кносо да види това“.
– Риг – рече той най-сетне, – щом можеш да скачаш така насам-натам, за какво ти е моята помощ?